Първият гроб отдясно

Без значение как се обърнаха нещата, в този ден бях причинила много болка. И още много оттогава насам. Трябваше да се уверя, че Роузи Хършил се е качила на онзи самолет. Трябваше да я придружа до пропуска и да пробутам двайсетачка на някого от персонала, за да се погрижи тя да замине. Зики не би я открил преди излитането на самолета. Той беше с мен тогава. Нима бе размислила? Със сигурност не. Беше като дете в магазин за бонбони, въодушевена от новия живот, който я очакваше. Тежкото бреме да живее под постоянна заплаха се бе вдигнало от раменете й. Не, тя не беше размислила. И вместо да защитавам клиентката си, аз си играех на „Ти гониш“ с онова долно нищожество мъжа й.

Тя ми беше поверила живота си. И аз отново бях подвела някого по най-жестокия начин.

Усетих, че Ейнджъл е в стаята и хвърлих поглед през притворени очи. Той беше свел глава и от време на време очите му се стрелваха вдясно от мен, където седеше Рейес. Тогава осъзнах, че и той е край мен и седи търпеливо, без да ме докосва, без да изисква вниманието ми. От него се излъчваше топлина като от пясъчна дюна.

Ейнджъл не искаше да се приближи, боеше се от Рейес. Започвах да разбирам по-особената същност на Рейес. Той плашеше дори и мъртъвците.

Сгуших се и зарових лице в одеялото.

— Можеше да ми кажеш — промърморих към Ейнджъл.

— Знаех, че ще се разстроиш.

— И затова изчезна за два дни.

Почти усетих как той сви рамене.

— Очаквах да продължаваш да си мислиш, че е заминала. Че никой няма да я открие.

— На пода на спалнята, в локва от собствената й кръв?

— Да, това не го бях измислил как ще стане.

— Исках тя да бъде щастлива — опитах се да обясня. — Имах план как всичко да се подреди. Щеше да отвори хотел, да опознае отново леля си и да бъде по-щастлива от всякога.

— Тя и сега е по-щастлива от всякога. Просто не както ти го искаше. Ако знаеше какво е тук, нямаше да бъдеш толкова тъжна.

Въздъхнах. Кой знае защо това знание не ми помагаше.

— Как се случи?

— Тя направи всичко както ти й поръча — отвърна той. — Остави вечерята да къкри на печката. Остави чантата си с портфейла на нощното шкафче. Остави и палтото и обувките в антрето си. Той никога не би заподозрял, че е избягала, би помислил, че й се е случило нещо.

— Кое обърка нещата тогава?

— Одеялцето на бебето й.

В главата ми нещо зазвънтя. Ейнджъл белеше боята на барплота, като се стараеше да не поглежда към Рейес.

— Върна се за одеялцето на бебето си — обясни той.

— Тя нямаше бебе — промълвих объркана.

— Щеше да има, ако мръсникът не я беше ритнал в корема.

Отново зарових глава и се опитвах да спра парещите сълзи.

— Сама го беше оплела. Жълто, защото не знаела дали ще е момче или момиче. Изгубила бебето вечерта, когато събрала кураж да му каже, че е бременна.

Стиснах клепачи, за да спра най-безполезните сълзи, които съм проливала. Одеялото ги попи и аз от сърце си пожелах да погълне и мен и после да изплюе нагарчащите кокали. Защо изобщо бях на Земята? За да се правя на глупачка и да позоря семейството си? За да вредя на хора, които дори не познавах?

— Но Зики Хършил беше в ареста — казах аз, неспособна напълно да разбера случилото си.

— Излязъл под гаранция още на първата минута. Братовчед му предлага суми за гаранция с лихва.

Знаех това, но не очаквах тя да се върне.

— Хършил я спипал точно когато за втори път напускала къщата. По погледа й разбрал какво върши тя. — Ейнджъл прехапа долната си устна и после продължи: — След като… направил каквото направил, намерил визитката ти в джоба й и събрал две и две.

Мълчанието се проточи, докато аз се опитвах да си изясня своята роля на Земята. Очевидно подхождах погрешно към работата си като жътвар на души. Може би това беше проблемът, може би към нея нямаше подход. Може би просто трябваше да си живея живота, без да се опитвам да решавам проблемите на хората и да им помагам, били те живи или други.

— Вината не е твоя, да знаеш — обади се след малко Ейнджъл.

— Да — промълвих аз, с глас, отслабнал от умората и депресията, — точно така. Сигурно Роузи сама си е крива. Нея ще обвиняваме.

— Не исках да кажа това. Познавам те каква си. Поемаш всичко на раменете си като онзи, дето крепи света, а не бива така. Не си мускулеста като него.

— Защо си мислиш, че съм тук? — попитах го. Ейнджъл. Тринайсетгодишен мъртъв член на банда.

— Ами сигурно защото така трябва.

— Да сея хаос и нещастие сред масите — отвърнах. — Пфу!

— Само ако знаеше… — Бегла усмивка заигра в ъгълчетата на устата му.

Рейес се размърда до мен и Ейнджъл стрелна бърз поглед към него.

— Защо според теб той е тук?

След кратък размисъл Ейнджъл отговори:

— Да сее хаос и нещастие сред масите.

Не добави „Пфу!“ и аз разбрах, че е сериозен.

Погледнах Рейес. Той се взираше в Ейнджъл, сякаш му отправяше предупреждение.

— Изчезвам — съобщи Ейнджъл. — Майка ми има час за фризьор. Искам да гледам как й правят косата.

Не беше най-тъпото извинение, което ми беше поднасял, но почти.

— Другия път ще ми кажеш ли? — попитах го.

— Ще видим — и ми намигна, свалячът неден. После си отиде.