Първият гроб отдясно

— Чарли. — Строгостта в тона на чичо Боб ме накара да му обърна внимание. — Ти познаваше ли я? Има ли нещо, което трябва да знам по този случай?

— Грешиш, не може да е била съпругата му. Сигурно е била друга.

Чичо Боб въздъхна. Да разпознава отрицанието и да се бори с него беше част от всекидневната му работа.

— Госпожа Хършил е, миличка. Леля й се разтревожила, че не я е чувала и долетяла от Мексико. Тя идентифицира трупа днес следобед.

Отпуснах се на канапето, свих се в черупката си и оставих забравата да ме завладее. Нямах представа кога си е тръгнал чичо Боб. Не знаех дали съм будна или заспала. Нямах спомен кога съм се свлякла на пода и съм се сгушила в одеялото, което държах сгънато в ъгъла. Нито пък имах спомен в кой точно момент се бях превърнала в пълната некадърница, в който образ бях печално известна днес.

Глава 20

„Не се бъркай в делата на драконите, защото си вкусно и хрупкаво месце, особено гарнирано с кетчуп.“

Стикер върху броня на кола

Не, това беше лъжа. Знаех точния момент, когато започна дългата ми и зрелищна кариера на пълна некадърница, на която не би трябвало да позволяват да върви и да дъвче дъвка едновременно, какво ли остава да се движи на свобода из Албукърки. Имах навика да оставям след себе си смърт и разрушение още от деня на раждането си. Дори собствената ми майка не бе имунизирана срещу отровата ми. Аз бях причината тя да умре. Всеки живот, до който се докоснех, съсипвах необратимо.

Мащехата ми го знаеше. Опита се да ме предупреди. Но аз не я послушах.

Бяхме в парка — мащехата ми Дениз, Джема и аз. Госпожа Джонсън също беше там, както всеки ден в продължение на два месеца. Взираше се между дърветата с надежда да зърне изчезналата си дъщеря. Носеше вечния си сив пуловер, завързан плътно около раменете й, сякаш се боеше, че ако се свлече, душата й ще излети и тя няма да успее да я улови. Кестенявата й коса бе прибрана в небрежен кок, от който във всяка посока висяха кичури. Дениз, в един от пристъпите си на алтруизъм, приседна до нея и се опита да поведе разговор, но почти без резултат.

Дениз ме беше предупредила да не говоря за мъртъвците пред хора. Казваше, че въображението ми притеснява околните и на няколко пъти се беше опитала да уговори татко да ме прати на психиатрично лечение. Но по това време татко беше започнал да вярва в способностите ми.

И така, не беше да не съм предупредена, че не бива да говоря за това. Но госпожа Джонсън беше толкова тъжна. Тъгата се бе пропила в очите й и тя постепенно посивяваше като пуловера си. Просто реших, че тя би искала да знае.

Изтичах до нея с широка усмивка на лицето си. Та нали щях да й съобщя най-добрата новина, която бе получавала от дълго време насам. Подръпнах пуловера й, посочих към поляната, където дъщеря й си играеше и казах:

— Ето я, госпожо Джонсън. Бианка е точно ей там. Маха ви. Здравей, Бианка!

Когато размахах ръка, госпожа Джонсън ахна и скочи на крака. Ръцете й се стрелнаха към гърлото й и тя трескаво затърси дъщеря си.

— Бианка! — изкрещя тя, като хукна напред и взе да се препъва през парка. Щях да я заведа до мястото, където играеше Бианка, но Дениз ме хвана здраво със замръзнало от ужас лице, докато госпожа Джонсън тичаше през поляната и викаше името на дъщеря си. Изкрещя на едно момченце да звъни в полицията и хукна в гората.

Дениз беше в шок, когато пристигна полицията. Татко също се беше отзовал на повикването. Откриха госпожа Джонсън и я доведоха, за да се разбере какво става. Но татко вече знаеше. Главата му беше сведена и чувството, което излъчваше, смущаващо напомняше срам. В един момент всички се развикаха насреща ми. Виждах само крака, размахани пръсти и усти, които крещяха името ми. Как съм могла? Къде ми бил умът? Не съм ли разбирала какво преживява госпожа Джонсън?

Дениз, застанала най-отпред, викаше, цяла се тресеше и проклинаше деня, в който ми станала мащеха. Ноктите й се забиха в ръцете ми, когато ме разтърси, за да й обърна внимание, а огорчението по лицето й беше неописуемо.

Чувствах се толкова объркана, наранена и предадена, че се затворих в себе си.

— Но, мамо — прошепнах през сълзи, които не трогваха никого от околните, най-малко мащехата ми, — тя е тук, ето я.

Тя ме зашлеви, преди да съм успяла да зърна движението на ръката й. Отначало не изпитах болка, само тласък и после за миг ми причерня, когато съзнанието ми интерпретира резкия звук от шамара, който мащехата ми залепи през лицето. После дойдох на себе си, нос в нос с Дениз, чиято уста се кривеше гневно. Почти не можех да я видя през сълзите, замъглили зрението ми. Огледах се наоколо и видях навсякъде около мен размазани гневни лица.