Първият гроб отдясно

Тъй като едва ли можех да извикам това, което си мислех — а то в общи линии беше „Назад, момче“ — съставих командата в главата си. И преди беше чел мислите ми. Може би щеше да го направи отново.

„Да не си посмял“, помислих. Много напрегнато. Опитвах се да проектирам чувствата си отвъд бариерата на гнева му, право в съзнанието му.

Сабята, която измъкна със звънтене, замръзна във въздуха. Въпреки че не можех да видя лицето му, усещах как се взира в мен изпод качулката си.

„Дори не си го помисляй, Рейес Фароу.“

Той се наведе към мен и изръмжа, но аз държах на своето. С омекнали крака и горящи дробове помислих: „Направи го и ще ти сритам задника“.

Той се отдръпна назад, явно изненадан от заканата ми, но нямах време да се тревожа за това. Нито да обмислям как изобщо бих изпълнила такава закана.

Гърченето ми в ръцете на Прайс нямаше да ми помогне. Беше време да събудя нинджата в мен. Първото, от надявах се много други движения, щеше да е да сритам нападателя си в пищялите. Добре насочен ритник може да свали дори най-якия противник. С високи токчета? По-добре беше да забравя.

Докато умът ми препускаше в обмисляне на следващия ми ход, усетих адска болка във врата си, която се плъзна надолу по гръбначния стълб, пред погледа ми избухнаха искри и около мен проехтя силно пропукване. За части от секундата се превърнах в желе. В мига, преди да изгубя съзнание окончателно, до ума ми стигна, че Прайс беше счупил врата ми. Мръсник.

Донякъде очаквах да чуя звука на тромпети, или пък ангелски хор, или дори гласа на майка ми да ме посреща от другата страна. В крайна сметка бях относително добър човек, като се теглеше чертата. Естествено, щях да поема нагоре.

Вместо това обаче чух капенето на вода, бавно и ритмично, като ударите на сърце, което едва имаше сили да продължи. Усетих миризмата на мръсотия, цимент и препарати. В устата си вкусвах кръв.

Отне ми секунда да разбера, че Рейес беше наблизо. Усещах го. Силата му. Гнева му.

Отворих очи и бавно се огледах, без да помръдвам, в случай, че Бени Прайс беше наоколо. Не исках да види, че съм се събудила и да реши да завърши това, което беше започнал. Намирахме се в малък склад. Рафтове с оборудване и почистващи препарати опасваха стените. Рейес беше стъпил на един от тях, като се поклащаше на пети, досущ като хищна птица, и не че толкова напрегнато наблюдаваше вратата, колкото отказваше да погледне към мен.

Да, беше ядосан. Още обгърнат в тъмния си плащ, той беше свалил качулката и лицето му и косата му се виждаха. Плащът се беше надиплил около него спокойно и в очакване. Точно както и оръжието му. Смъртоносното му острие беше открито. Той го държеше здраво за дръжката, а върхът беше опрян в циментовия под. Виждах го за първи път. Приличаше на сабя, само че беше много по-дълго и ръбовете бяха зловещо назъбени. Напомняше ми на две неща — на средновековен уред за мъчение и на татуировката му.

— Жива съм — изграчих, когато установих, че Прайс не беше в помещението.

— Едва — отговори той, като все така не ме поглеждаше.

Но как? Вдигнах ръка и я прокарах по гърлото си.

— Той ми счупи врата.

— Опита се да ти счупи врата.

— На мен ми се стори, че се справи доста успешно.

Най-накрая Рейес се обърна към мен. Силата на погледа му ме остави без дъх.

— Ти не си като другите хора, Дъч. Не е така просто.

А ти не си като нищо, което някога съм срещала.

Останахме втренчени един в друг за дълго, докато се опитвах безуспешно да изпълня дробовете си с въздух. Бяхме прекъснати от мъжки глас.

— Кой е там?

Изправих се с мъка до полуседнало положение, за да видя, че в ъгъла седеше вързан човек с превръзка на очите. Имаше прошарена брада и гъста черна коса. Носеше расо на католически свещеник.

— Отец Федерико? — попитах.

Той застина, после кимна.

Супер!

Той беше жив. Аз бях жива. Този ден ставаше все по-хубав. Докато не усетих дулото на пистолет в слепоочието си.

Преди дори да успея да се обърна към Прайс, чух просвистяването на острие във въздуха. Оръжието падна на пода, Прайс подскочи и изви от болка.

Гадост. Татко щеше да ме убие.

Изпълзях от обсега на Прайс, после се върнах за оръжието и пак се отдръпнах. Той се гърчеше от болка. Беше се свлякъл на колене и притискаше китката си. Повечето хора с прекъснат гръбначен мозък не могат да стоят на колене. Погледнах към Рейес, но той се превърна в тъмен дим и изчезна, преди да успея да кажа и дума. Мога да се закълна, че на лицето му имаше усмивка.

— Какво… Какво ми направи?

Добър въпрос. Какво беше направил Рейес? Както обикновено нямаше и капка кръв.

Зюсман се появи, провери състоянието на Прайс, кимна към мен в знак на одобрение и пак изчезна.

— Не мога да си движа пръстите — изхленчи Прайс. Беше доста жалка гледка. Изглежда Рейес бе скъсал сухожилията му.

С пистолета, насочен към главата му, запристъпвах назад към отец Федерико. Точно бях започнала да го развързвам, когато Ейнджъл се втурна в помещението, следван от разрошения чичо Боб. Почудих се как точно Ейнджъл го беше довел до тук.

Други двама униформени влетяха и тръшнаха Прайс по лице, а чичо Боб коленичи до мен.