Първият гроб отдясно

— Мога да ви уверя, че това не е същата флашка. — Прекарах език по устните си и добавих: — Той ми даде флашка… Убедена съм в това… Каза, че на нея има доказателства…

— Може би не ви е дал правилната — предположи любезно Прайс.

— Това не е възможно. По бюрото му непрекъснато има безброй такива, но…

— Честна дума, малка красавице, моят човек взе тази директно от адвокатчето. Секунди след смъртта му.

Малка красавица ли? Какво бях аз? Състезателен кон ли? Човек би помислил, че някой, който е заобиколен от красиви жени по цял ден, би измислил нещо не толкова банално.

Докато давах всичко от себе си, за да се хипервентилирам, без всъщност да го правя наистина, Прайс се изправи, заобиколи бюрото си и се наведе към мен. Донякъде си мислех, че го прави, за да се наслади на новата си жертва, така както би наблюдавал как увеличително стъкло изгаря мравка, но по-голяма част от мен беше убедена, че всъщност искаше да хвърли поглед на момичетата.

Ейнджъл реши да се възползва от ситуацията и откопча още едно копче с дяволита усмивка на лицето. Престорих се, че затварям блузата си и го плеснах по ръката. Малък перверзник. Той се намръщи разочаровано.

— За пари ли беше дошла? — попита Прайс така надменно, че и пъкълът не би разтопил студеното му самодоволство. Махна с ръка на блондина да напусне.

Преглътнах, неспособна да го погледна в очите — на теория де — и кимнах.

Той се протегна и свали очилата ми.

— Да, имам неприятности. След смъртта на адвокатите, във фирмата ще има ревизия.

— О! — Той сгъна очилата и ги остави на бюрото си. — А ти си била непослушна.

— Ти… си ги убил. Ти си бил. — Без да повдигна глава, го изгледах през миглите си. На него явно му хареса.

— Разбира се, че не бях аз. Имам си хора за това.

По дяволите. Можеше ли да е още по-уклончив? Имах нужда от признание, не от мижави подхвърляници, от които би го измъкнал всеки адвокат с минимални познания.

Опитах да се изправя, но той беше прекалено близо до мен. Погрижих се да се отъркам с рамо в ерекцията му.

— Изпратили сте хора да убият шефовете ми? Защо бихте направили подобно нещо?

Както при повечето престъпници арогантността му беше слабото му място. Хвана ме за ръка и ми помогна да стана.

— Защото мога.

Поех ужасено дъх и се опитах да се откъсна от хватката му. Престорих се, че се преструвам на самоуверена, като казах:

— Тръгвам си. — Беше признал участие в заговор. Нямаше начин да изляза жива от този офис.

— Закъде си се разбързала?

— Ако не се появя до девет тази вечер, отиваш в затвора.

Прайс хвърли око на часовника си и ме притегли към себе си, обгръщайки талията ми с ръце.

— Това ни дава цели три часа, изпълнени с наслада, да установим кои са приятелите ти.

Ставаше ми все по-лесно и по-лесно да играя ролята на уплашена. С отмятане на главата дадох сигнал на Ейнджъл. Той кимна и излезе, но Зюсман остана, сякаш циментиран на мястото си. В очите му се четеше гняв.

— В отговор на въпроса ти, да, аз убих тримата адвокати. — Той прокара пръсти по ключицата ми и ги плъзна надолу към деколтето. — Но не е нужно ти да си следващата.

Да бе, сигурно. Избутах го в гърдите някак твърде безпомощно.

Ама не, колко време им беше нужно, за да нахлуят? Ейнджъл само трябваше да подръпне вратовръзката на чичо Боб. Това щеше да е сигналът за Чибо да прати хората си. Не беше мозъчна операция да речеш.

— Мислиш, че можем да измислим нещо ли? — попитах с глас, изтънял от страха.

По някога привлекателното му лице грейна мръснишка усмивка. Лице на убиец, който продаваше деца за роби. Или по-лошо. Той уверено обхвана шията ми и наведе глава, за да се добере до устните ми. Започвах да се чудя дали не го бях подценила.

Изведнъж на бюрото на Прайс замига червена лампа. Той се изправи изненадано и бодигардът му нахлу в стаята.

— Ченгета — извика гардът и Прайс обърна смаян поглед към мен.

Можех да се направя на интересна и да изтърся нещо от сорта „Не си изпускай сапунчето“, но изражението на лицето му ме накара да си прехапя езика. Веднъж и на мен да се случи. Изглеждаше вбесен. Лицето му почервеня на мига.

Преди да успея да го предупредя за внезапен скок в кръвното му налягане, той ме сграбчи за ръката достатъчно силно, че да я счупи и ме притисна с гръб към стената. Само дето се оказа, че не е стена. Озовахме се в тъмен коридор, оборудван с двустранно огледало. Можехме да виждаме директно в офиса му.

Докато аз се боричках с Прайс, спасителният екип връхлетя в стаята, тръшнаха бодигарда на земята и се заоглеждаха за мен. Аз поех дълбоко дъх, готвейки се да изкрещя, но Прайс ме помъкна по коридора и притисна силната си ръка към лицето ми не особено нежно. Пресече писъка ми, а също и достъпа на въздух. Което беше кофти отвсякъде. Синьото никак не ми седи добре.

Тогава почувствах Рейес. Усетих го дори преди да го видя. Обля ме гореща вълна и го видях как се материализира пред нас. Движеща се маса от дим, гъст и осезаем. Въздухът беше наситен с гнева му, от който молекулите вода стигнаха до точката на кипене и взеха да ме бодат като иглички. Обзе ме паника. Как щях да обясня още един прекъснат гръбначен мозък?