Първият гроб отдясно

— Няма шибан начин!

— Има шибан начин. И ще му изключат животоподдържащите системи след три дни, Куки. Какво да правя?

Чувствата, които бях сдържала в кабинета на Нийл, заплашваха да се отприщят. Взех да се боря юнашки да ги укротя с техниките за дълбоко дишане, които бях усвоила от моето БУБ „Йога буги“.

— Какво можем да направим ние? Господин Госет ли ти го каза?

— Трябва да намеря сестрата на Рейес. Тя е тази, която може да спре предстоящото. Не че аз се предавам. Ще изнудя чичо Боб. Може пък той да е в състояние да помогне.

Нямаше да изгубя Рейес без борба. Открих го след всички тези години. Трябваше да има причина за това.

— Изнудването е добра идея — каза тя.

Светът стана зелен, когато спрях колата си на паркинг, наподобяващ английска градина. Преди да затворя, възложих на Куки още една задача. Според статията, която бях прочела предишната вечер, Рейес бе прекарал три месеца в гимназия „Юка“. Може би и сестра му беше учила там. Нужни ми бяха списъците им.

Куки отиде да се заеме със списъците, а аз се насочих към великолепния медицински център. Беше безспорно по-добро място от затворническата лечебница. Реших, че очевидно не могат да се грижат за пациенти в кома в затвора, затова са го преместили тук. Нийл се беше обадил предварително и беше уведомил служителя на затвора, охраняващ Рейес, че ще му направя посещение.

Докато вървях по коридора към сестринската стая служителят бе застанал в една от нишите и флиртуваше със сестра-стажантка. Едва ли можех да го виня. Да наблюдаваш пациент в кома никак не беше интересно. А флиртуването беше забавно.

Той се изпъна, като приближих, а стажантката се забърза към задълженията си.

— Мадам — каза той, като докосна невидима шапка. — Вие трябва да сте госпожица Дейвидсън.

— Същата. Очевидно господин Госет се е свързал с вас.

— Да, обади ми се. Нашето момче е там вътре — каза той и посочи към плъзгаща се стъклена врата насреща, с бледосиня завеса, прикриваща отвора.

Леко изненадана, че служителят не ми поиска документи, се отправих към вратата. Тоест по-голямата част от мен се отправи към вратата. Обувките ми бяха като циментирани към пода. Какво щях да заваря, като влезех там? Същият ли щеше да изглежда? Дали се беше променил много през десетте години, след като беше направена снимката? След единадесетте, откакто не го бях виждала? Беше ли оставил затворът отпечатък върху него? Онази горчивина, която сякаш се бе пропила в хората, прекарали дълго време зад решетките?

Служителят като че долови тревогата ми.

— Не е толкова страшно — каза той със смекчен от съчувствие глас. — Само дето му е поставена тръба за дишане, това е неприятното.

— Познавахте ли го лично?

— Да, госпожице. Сам помолих да ме пратят тук. Фароу ми спаси живота при един затворнически бунт. Нямаше да стоя тук днес, ако не беше той. Реших, че е най-малкото, с което мога да му се отплатя.

Гърлото ми се стегна и исках да му задам още въпроси, но внезапно нещо ме притегли към стаята на Рейес, сякаш гравитацията в тази конкретна точка се беше усилила стократно. Най-накрая пристъпих, а надзирателят отново докосна невидимата си шапка и се запъти към автомата за кафе.

Когато прекрачих прага, огледах помещението да проверя дали безплътното му присъствие не беше там. Бях малко разочарована, че не беше. Много добре се представяше като безплътен.

После погледнах към леглото. Той лежеше там, Рейес Фароу, от плът и кръв, с тъмна коса и бронзов тен, които се открояваха върху белите чаршафи. Гравитацията отново ме привлече, само че този път беше центрирана в него. Приближих се до леглото и видях пълното съвършенство за втори път в живота си.

В трахеята му беше пъхната дихателна тръба, а главата му беше омотана с бинт. Разбърканата му коса, гъста и тъмна, се показваше изпод бинта и падаше върху веждите му. Тридневна брада опасваше силната му челюст, а ресниците му, дълги и гъсти, хвърляха сянка върху бузите му. После погледът ми се спря на устата му — чувствена, съвършено оформена и незабравима.

Единственият звук в стаята идваше от вентилацията. Никакво пищене на сърдечен монитор, макар да бе включен такъв и на него да имаше постоянно движение на линии и цифри. Приближих още и бедрото ми се допря до ръката му, отпусната край тялото. Ръкавите на бледосиния болничен халат бяха къси и щедро разкриваха жилестите му и мускулести, но слаби ръце. Имаше татуировка върху загорелия бицепс, която подсилваше красотата на формата му. Племенно изображение с грациозни линии и чувствени извивки, които имаха значение. Бях ги виждала преди. Бяха древни, стари като времето. И важни. Но защо?

Сърцето и умът ми трудно възприемаха факта, че пред мен в леглото наистина бе Рейес Фароу, уязвим и в същото време могъщ. Коленете ми омекнаха и се почудих колко още мога да стоя в негово присъствие, без да падна. След всичкото това време той изглеждаше дори по-сюрреален, отколкото в сънищата ми. По-красив, отколкото във фантазиите ми.