Първият гроб отдясно

— Върша си работата — отвърнах, като се направих на обидена. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за осъждането на Рейес, реших, че това трябва да стане лице в лице, когато щях да мога да разтълкувам всичките му изражения. Или да прочета истината в израженията му, зависи кое ме устройваше повече. Още не можех да повярвам, че е бил водещ детектив по случая на Рейес. Колко е малък шансът за такова съвпадение?

— Добре де — каза той. — Открили са част от гилза на мястото, където е убита Елъри.

— Сериозно? — възкликнах, внезапно изпълнена с надежда. — Свързахте ли я с някого?

— Това не са ти комиксите, миличка. При нас нещата не стават така бързо. До днес следобед ще знаем дали ще ни отведе нанякъде. — Той се прозя шумно, после попита: — Ти в джипа си ли си?

— Да. Пътувам към затвора в Санта Фе да проверя едни сведения.

— Какви сведения? — попита той със съживен от подозрения глас.

— За един друг случай, по който работя — изплъзнах се аз.

— Аха.

Лесно беше.

— Хей, какво значи „бомбазо“?

— Чичо Боб — укорно казах аз, — пак ли си бил в онзи унгарски чатрум? — С всички сили възпирах смеха си, но мисълта за унгарска мацка, която нарича Чибо „бомбастичен“, ми дойде твърде много и все пак прихнах.

— Няма значение — нервира се той.

Разсмях се още повече.

— Обади ми се, като се върнеш в града.

Той затръшна телефона, аз също затворих моя и се опитах да фокусирам пътя с насълзените си очи. Бях реагирала много невъзпитано. И като си го помислих, се превих от смях над волана, като се държах за бодящите ребра.

Отне ми няколко секунди да се овладея, но поне смехът за сметка на Чибо беше по-добър от въздишането по Рейес, което бях правила цяла сутрин. Уви, едночасовият ми престой под душа — макар да разкри степента на синьо-черните натъртвания по тялото ми — не ми помогна да разбера защо той бе пропуснал да се появи през нощта. Но колкото повече наближавах затвора на Ню Мексико, толкова повече оптимизмът ми деградираше в песимизъм.

Отново огледах облеклото си. Широк панталон, дълги ръкави, висока яка. Бях покрита от шията до коленете. Питах се обаче дали мъжественият облик в затвор с максимална сигурност наистина щеше да е полезен. Като ги знаем затворите.

Трийсет минути и две възрастни италианки по-късно — бяха преминали през мен, като непрестанно спореха, докато седях в чакалнята — ме поведоха към кабинета на заместник-коменданта Нийл Госет. Беше малък, но светъл, с тъмна мебелировка и планини от документи по всяка налична повърхност. Нийл беше повече от приличен футболист в гимназията и бе запазил младежкото си излъчване, но не и точно същите пропорции. Изглеждаше добре въпреки трагичните симптоми на оплешивяване.

Той се изправи и заобиколи иззад бюрото си.

— Шарлот Дейвидсън! — възкликна доста изненадан.

Ръстът му ме накара да го гледам от долу на горе, когато поех ръката му.

— Нийл. Изглеждаш прекрасно — казах, като се чудех редно ли е да се говорят такива неща на хора, с които не си бил голям приятел.

— А ти изглеждаш… — Той разпери ръце в безпомощен жест.

Запитах се дали не трябва да се обидя. Надали имаше предвид синините ми. Бях положила голямо старание да ги скрия. Дали пък не заради косата ми? Сигурно беше косата.

— Изглеждаш невероятно — каза най-сетне той.

Аха, така вече ставаше.

— Благодаря ти.

— Моля. — Той ми посочи стол и сам седна зад бюрото си. — Признавам, че съм малко изненадан да те видя.

Срамежлива усмивка плъзна по лицето ми, след като избрах подхода на лековато флиртуване.

— Имам някои въпроси за един от затворниците ви и реших да тръгна от горе на долу. — Давах си сметка за сексуалния подтекст на думите си.

Той почти се изчерви.

— Аз не стоя точно най-горе, но се радвам, че ме оценяваш така високо.

Пуснах уместен лек смях и извадих бележника си.

— Луан ми каза, че си частен детектив.

Луан беше секретарката му.

— Да, така е. В момента работя с полицията на Албукърки по ДОА, довела до ФТА. — Нарочно подхвърлих няколко съкращения, за да си придам важност.

Той повдигна вежди. Поне изглеждаше впечатлен, което щеше да ми е от полза.

— И питането ти е свързано с този случай?

— Всичко е навързано — излъгах, без да ми мигне окото. — Тук съм по повод човек, осъден за убийство преди около десет години. Можеш ли да ми кажеш нещо за… — С престорена досада погледнах в бележника си. — … за някой си Рейес Фароу? Надявах се да го разпитам във връзка със случая, по който работя, съвместно с…

Изгубих нишката на мисълта си, тъй като Нийл пребледня пред очите ми. Той вдигна слушалката на телефона и натисна бутон.

— Луан, би ли дошла тук?

По дяволите, нима вече бях в беда? Той изритваше ли ме? Та аз току-що бях дошла. Трябваше да му изсипя още съкращения, ама нищо повече не ми дойде на ум. НААСП! Как не се сетих за НААСП? Това успява да сплаши всички.

— Да, сър? — попита Луан от вратата.

— Би ли ми донесла досието на Рейес Фароу?

Уф!

Луан обаче се поколеба.

— Сър?

— Всичко е наред, Луан. Просто ми донеси досието на Фароу.

Тя ме погледна, после пак него.

— Веднага, сър.