Първият гроб отдясно

— След като премина. Но не разбирам. Откъде е знаел? Не бях осъзнала до тази вечер, че Злодея не произнесе истинското ми име. Не ме нарече Шарлот. Нарече ме Дъч, Куки. Точно както Рейес, когато бях в гимназията. Откъде може да е знаел? — Умът ми запрепуска бясно в опит да подреди парченцата на пъзела.

— Нека те попитам нещо — започна Куки със сбръчкано от мисли чело. — Първия път, когато видя Рейес, забеляза ли нещо необичайно у него?

— Освен това, че ненормалният му баща го спукваше от бой ли?

— Да.

Поех дълбоко въздух и се замислих.

— Сигурно съм го забелязала, но тогава не го осъзнавах. У него имаше нещо различно, нещо свръхестествено, но бушуващият в тялото ми адреналин ме накара да мисля, че се дължи на ужасяващите обстоятелства. Той беше толкова магнетичен. Толкова красив и пъргав. Идеален.

— Както го описа, звучи сякаш той е свръхестествено същество. Фактът, че е бил пребит така и си е тръгнал, все едно че не е било, точно както се случва и на теб доста често, винаги ме е смайвал.

— Никога не съм го разглеждала от тази страна. — Замислих се за онази нощ, изпълнена едновременно с обезпокоителни и запленяващи спомени и можех да видя Рейес в съзнанието си. — Знаеш ли какво? — Изведнъж осъзнах. — Той наистина беше различен. Някак мрачен. Неразгадаем.

— Това ми звучи подозрително свръхестествено.

Ако не бях толкова уморена, щях да се разсмея.

— Изведнъж се превърна в експерт ли?

— Ако е секси и загадъчен да, такава съм.

Този път вече се разсмях.

— Колко пъти си виждала Злодея? — попита, като очевидно започваше да подрежда всичко, казано й от мен. Това беше добре. Ползотворно. И по-евтино от терапия.

— Не много.

— Какво се случва, когато го видиш?

Взех чашата и отпих от какаото, на което Куки беше настояла да мина.

Тя положи разбиращо ръка на рамото ми.

— При случая с малката Джонсън в парка.

Сложих чашата обратно и се опитах да покажа равнодушие, доколкото ми беше възможно. Да мисля за инцидента с малката Джонсън беше като да прокарам пръст по открит нерв. Бях се опитала да помогна на майка да се измъкне от скръбта, в която беше изпаднала след изчезването на дъщеря й. Вместо това предизвиках обществен скандал, което беше последната сламка за мащехата ми. Този ден тя се обърна срещу мен и това никога вече не се промени.

Така че, да, този случай беше болезнен спомен, но имах и по-лоши. Имах открити рани, които отказваха да заздравеят. Куки знаеше за минимална част от тях.

— Да. — Повдигнах брадичка. — В парка беше третият случай, когато го срещнах.

— Но животът ти не е бил в опасност този ден. Или е бил?

— Ни най-малко, но може би той си е помислил така. Беше много ядосан, мисля че задето мащехата ми се разкрещя пред всички онези хора. — Сведох глава при този спомен. — Тя ме зашлеви. Беше истински шок. — Погледнах към Куки, като внезапно ми се прииска тя да разбере колко ме беше страх от него. — Помислих, че той ще я убие. Трепереше от гняв. Почувствах го, сякаш ток премина по кожата ми. Докато мащехата ми ме мъмреше пред половината град, аз му прошепнах да не я наранява.

Куки направи съчувствена физиономия.

— Чарли, толкова съжалявам.

— Всичко е наред. Само се чудя защо ме плаши толкова много.

Не мога да повярвам каква бъзла съм понякога.

— Съжалявам и задето те плаши, но имах предвид за отношението на мащехата ти.

— Недей да съжаляваш. — Поклатих глава. — Вината беше изцяло моя.

— Била си на пет годинки.

Преглътнах тежко.

— Не знаеш какво направих.

— Освен ако не си я заляла с бензин и не си я подпалила, не съм убедена, че реакцията й е била адекватна.

По лицето ми пропълзя крива усмивка.

— Можеш да си сигурна, че никакви петролни продукти не са замесени при създаването на този спомен.

— Какво се случи онзи ден? Със Злодея?

— Явно ме е чул. Тръгна си, но не беше доволен.

Куки закима с разбиране.

— Мога да се обзаложа, че се е появил и докато си била в колежа.

— Бива те.

— Казвала си ми, че са те нападнали на път за вкъщи една вечер, но не си ми разправяла за неговото присъствие.

— Да, беше там. Спаси ме и когато бях на четири.

По лицето й се изписа изненада.

— На четири ли? Какво е станало тогава? Почакай. Как точно те спаси при нападението в колежа? — Тя се задъхваше от въпроси, които очевидно препускаха из главата й. Осъзнах, че описанието и определението, които бях дала за Големия Злодей, може би бяха подвели Куки, че той е голям и лош. Донякъде беше така.

Не можех да й кажа точно как ме беше спасил. Не можех да й го причиня. Не и преди да съм сигурна, че ще понесе наученото.

— Той… дръпна онзи от мен.

— Мили боже, Чарли. Досега не съм го осъзнавала. Ти го правеше да звучи толкова маловажно. Животът ти беше ли в опасност?

— Може би малко. — Свих рамене. — Беше замесен автоматичен нож. Не знаех, че още ги произвеждат. Не са ли забранени?

— Появява се, когато животът ти е в опасност — повтори тя, дълбоко замислена. — Спасил те е на четиригодишна възраст? Какво се е случило тогава?

Размърдах се в стола си. Толкова ме болеше, че едва успях.

— Бях един вид отвлечена. Или по-скоро отведена за малко.

Тя сложи ръка на устата си, за да потисне ахването си.