Първият гроб отдясно

Адвокатите ахнаха, когато съществото се материализира пред тях. Димът се превърна в плът. Молекулите се свързваха и подреждаха, оформяйки мускул след мускул. Погледът ми бавно се премести от дланта, опряна на стената — с красиви пръсти, макар и носещи белезите на тежък труд — към източената жилеста ръка със стоманен бицепс, издуващ плътната материя, после към рамото — широко, мощно, солидно.

Съществото се наклони към мен, преди да успея да видя лицето му, притисна топлото си тяло към моето, наведе се и прошепна в ухото ми. Беше твърде близо и виждах ясно само челюстта му, силна и покрита с двудневна брада, както и тъмната коса, която плачеше за подстригване.

Устните му докоснаха ухото ми и тръпки плъзнаха по тялото ми.

— Дъч — прошепна той и аз се разтопих в него.

Това беше шансът ми да го попитам дали е този, за когото го мислех, този, който се надявах да бъде, но аз се понесох към света на сънищата си, където нищо не действаше според правилата. Ръцете ми заживяха свой собствен живот и се насочиха към гърдите му. Краката ми омекнаха. Устата ми желаеше само едно. Него. Вкуса му. Допира му. Ухаеше на дъжд по време на гръмотевична буря.

Сграбчих ризата му с юмруци. Дали за да го отблъсна или да го придърпам към себе си, не бях сигурна. Защо не можех да го видя? Защо не можех да убедя сама себе си да отстъпя и да го погледна?

После устните му се притиснаха към моите и аз загубих усещане за реалност. Съществуването ми придоби неговата форма, сля се с неговото тяло, с неговите устни, с ръцете му, обхождащи хълмовете и долините на тялото ми. Бях негова луна, негов спътник, привлечена от силата на гравитацията му.

Целувката ставаше все по-настойчива и тялото ми отвърна с трепетно желание. Той изстена и се прилепи по-плътно до мен. Езикът му разтваряше устните ми и не просто вкусваше, а изпиваше всяка част от мен и всмукваше душата ми в своята.

Откъсна едната ми ръка от ризата си, поведе я надолу и я постави върху ерекцията си. Рязко поех дъх и вдишах топлината, излъчвана от него. Усетих ръката му между бедрата си и в корема ми бликна огън като разтопена лава. Исках го върху мен, около мен, в мен. Не можех да мисля за нищо друго, освен за върховната чувственост на това съвършено създание.

Жаждата ми ме бе направила непроницаема за околния свят, докато не чух някъде отдалеко името си и мъглата започна да се разсейва.

— Чарли?

Изтръгнах се от унеса и дойдох на себе си. Всички в стаята ме гледаха със зяпнала уста. Чичо Боб стоеше на прага, а веждите му бяха сключени в озадачена гримаса. Гарет също ме наблюдаваше. В очите му блестеше вълнение. Обърна се и излезе навън, като по път кимна кратко на чичо ми.

Тогава осъзнах, че нещото си е отишло. Той си беше отишъл. Неспособна повече да стоя права, се отпуснах на пода, обзета от смайване.

— От дух ли беше обладана току-що? — попита Куки с разнежен от вълнение глас. — Казвам ти, мила, ако това е да бъдеш обладан, душата си бих продала.

Глава 6

„Дефицитът на внимание гарантира живот, пълен с отклонения.“

Надпис на тениска

Единственото, което желаех, беше да разпитвам скъпите ни покойници за Рейес. Дали са успели да го огледат? Какъв цвят са очите му? Дали изглежда, и аз не знам, мъртъв? Но чичо Боб настояваше да обсъждаме случая. Здравият ми разум се крепеше на косъм. Също и крехкото ми усещане за нормално съществуване. И способността ми да приемам реалността. Да не споменавам за сексуалния ми живот.

Нищо свято ли не беше останало?

— Успя ли да откриеш самоличността на стрелеца? — попита чичо Боб, докато влизахме в офиса, наричан още Мъртвата зона.

— Не. — Помещението ми се стори студено. Може би, защото току-що бях имала почти сексуално преживяване с огнения ад. Увеличих отоплението, сипах си чаша кафе и седнах.

Чичо ми Боб се настани срещу мен.

— Не? Те тук ли са?

— Да. — Очевидно Рейес не беше от покойниците, с които имах вземане-даване всеки ден. Ако изобщо беше Рейес. Ако наистина беше покойник.

— Не сте го обсъждали значи?

— Не. — Ако беше мъртъв, защо беше толкова… горещ? В буквалния смисъл на думата. Но пък ако беше жив, защо беше толкова нереален? Как успяваше да се движи толкова бързо? Как преминаваше от едно молекулярно състояние в друго? Никога не бях виждала нещо подобно.

Чичо Боб щракна с пръсти пред лицето ми. Аз примигнах и се втренчих в него.

— Не се ядосвай — вдигна той ръце в знак на мир. — Постоянно се отнасяш нанякъде, а си ми нужна тук. Снощи е извършено още едно убийство. Въпреки че няма очевидна връзка, трябва да го знам със сигурност.

— Още едно? — попитах, а той извади снимка от аутопсията от папката, която беше донесъл със себе си. — Защо не ми се обади?

— Опитах. Телефонът ти е изключен.

— Опа.

— Шефът ми диша във врата. Трима мъртви адвокати за една вечер не е новина, която ще звучи добре във вечерната емисия.

Проверих телефона си.

— Извинявай, батерията ми е паднала. — Очевидно нищо не беше в безопасност в Мъртвата зона.