Първият гроб отдясно

Гарет наблюдаваше диалога ни, или по-точно монолога ми, но му правеше чест, че запази каменно изражение. Често се чудя колко ли нелепо изглеждам в очите на живите, като говоря на себе си, размахвам ръце като луда и прегръщам нищото. Но невинаги имам избор. Щом Гарет отказва да си тръгне, трябва да приеме моя свят. Нямах намерение да променям поведението си в собствения си офис, за да успокоя деликатното му чувство за приличие.

Елизабет заподсмърча.

— Какво искаш да кажеш? Какво решение?

— Ще оставиш писмо.

— Писмо ли?

— Разбира се. Правя го непрекъснато. Спестява ми толкова много обяснения. Ще ми продиктуваш какво да напиша. Естествено, датата ще предхожда тази на смъртта ти и после като по чудо ще открият писмото сред вещите ти. Един вид „Ако нещо се случи с мен“. Ще й кажеш всичко, каквото желаеш, и ще го представим, сякаш си го написала, преди да умреш. Дори имам човек, който да фалшифицира подписа ти, стига да искаш.

— Кой? — попита Гарет.

Намръщих му се предупредително. Делата ми с мъртвите не бяха негова работа.

На лицето й се изписа удивление.

— Това е чудесна идея. Адвокат съм. По-организирана съм от десетичната система на Дюи8. Сигурна съм, че ще се получи.

— Разбира се, че ще се получи — отвърнах и я потупах по рамото.

— Аз може ли да напиша писмо до жена си? — попита Зюсман.

— То се знае.

После всички погледнахме към Барбър в очакване и той да пожелае същото.

— Аз имам само майка си. Тя е наясно за чувствата ми към нея — каза той и аз се запитах дали да се радвам или да се натъжа, задето си нямаше друг, освен майка си.

— Браво на теб — похвалих го. — Ще ми се повече хора да намират време да покажат какво изпитват.

— Мразя я от все сърце, откакто навърших десет години. Няма какво друго да й напиша.

Опитах се да прикрия шока си.

Той обаче забеляза.

— Повярвай ми, чувствата са взаимни.

— Добре, значи две писма.

— Кога е първият ден на лятото? — изведнъж попита Елизабет замислено.

— Толкова дълго ли се каниш да останеш? — учудих се аз.

Тя сви рамене, кимна към Гарет и повдигна идеално оформените си вежди.

— Аха… — Постарах се да не се засмея. — Мисля, че е на двайсети юни.

Гарет ахна, а Елизабет скръсти ръце и се усмихна. От нея се излъчваше самодоволство на талази.

— Права си — промълви Гарет. — Рожденият ден на Елизабет Елъри е на двайсети юни.

Насочих към нея убийствен поглед.

— Ти ме изигра.

— Адвокат съм — изстреля тя, сякаш това обясняваше всичко.

Наистина много я харесвах. Върнах се при стола си и се тръснах с типичната си демонстративност.

— Тя ме изигра — обърнах се към Гарет.

Той се усмихна. Но усмивката му беше различна. Беше се променила и аз се досетих защо.

— Не, не, не, не, не — казах и поклатих пръст насреща му. — Не започвай с тези щуротии.

— Какви щуротии? — попита той, невинен като сълза.

— Да гледаш на мен като на феномен, който има отговори на всички въпроси, познати на човечеството. Нямам ги. Не виждам бъдещето. Не мога да ти кажа нищо за миналото ти. Не гадая на ръка, каквото и да значи това. Не мога…

— Но си екстрасенс, нали?

— Приятел — процедих аз и се наклоних към него през бюрото, — екстрасенс съм толкова, колкото и един морков е такъв.

— Но…

— Никакво „но“. — Имах сериозни възражения срещу думата „екстрасенс“. Никак не ми пасваше. Запуших ушите си с ръце и започнах да си тананикам.

— Много зряло.

Беше прав. Въпреки всичко му се изплезих, после свалих ръце.

— Чуй ме. Аз самата имам повече въпроси, отколкото отговори. До голяма степен съм убедена, че способностите ми са по-близки до шизофрения, отколкото до нещо свръхестествено. Питай, когото искаш. Сигурно хлопащите дъски в главата ми са не една и две.

— Шизофрения — повтори той с дълбоко съмнение.

— Чувам гласове в съзнанието си. Какво по-шизофренично от това?

— Но ти току-що каза…

Вдигнах показалец към него. Средният пръст би бил по-подходящ, но трябваше да обясня, преди да загубя вече завладените територии.

— Когато хората попаднат в ситуацията, в която си ти сега, близо до това да повярват в способностите ми, губят всякакви задръжки. Започват да ме изпитват, задават ми глупави въпроси, искат да знаят къде ще бъде следващото земетресение или пък печелившите числа от тотото. Някога чел ли си във вестник заглавие „Екстрасенс спечели от тотото“? Не съм екстрасенс. Не знам дали изобщо такова нещо съществува.

— Кажи му какво си — изчурулика Елизабет развълнувано, докато Гарет запрехвърля бележките си.

Хвърлих й поглед в смисъл „застреляй се“, но не подейства. Може би, защото вече беше застреляна.

— Сериозно — настоя тя, — просто му кажи. Вече започва да ти вярва. Много ще му хареса.

— Не, няма — прошепнах през зъби, забравила, че аз бях единственият жив човек в стаята, който можеше да я чуе.

— Лице, чувствително към явления от свръхестествен характер — вдигна към мен поглед Гарет. — Това е дефиницията за екстрасенс.

— Добре де. Може би — отвърнах. — Но мразя думата и асоциациите, които навява.

— Както кажеш — сви рамене той. — И какво няма да направя?

— Да го харесаш.

— Кое? Способностите ти ли?

— Не точно.

— Тогава какво?