Първият гроб отдясно

Когато се доближихме, момчето се опита да се изправи, но нанесеният му побой беше жесток. Слаб и треперещ, той падна и се хвана с едната ръка за кофата в търсене на опора. Дългите пръсти на другата му ръка задълбаха в песъчливата земя. В усилие да възстанови дишането си, той поемаше големи глътки студен въздух. Беше облечен с тънка тениска и сиво долнище на анцуг, и вероятно замръзваше.

Коленичих до него, изпълнена със състрадание. Не знаех какво да кажа. Дишаше плитко и учестено. Мускулите му се бяха стегнали от болката. Забелязах плавните, ясно очертани линии на татуировка. По-нагоре гъста, тъмна коса се къдреше около ушите му.

Джема вдигна висящата на врата й камера, за да освети наоколо. Той погледна нагоре. Примигна срещу светлината и засенчи очи с мръсната си ръка.

Очите му бяха невероятни. Магнетично кафяви и дълбоки, със златисти и зеленикави отблясъци. Тъмна кръв се стичаше от едната страна на лицето му. Приличаше на воин от някой филм, на герой, надделяващ в битката, въпреки трудностите. За миг се почудих дали не съм сгрешила и дали той не беше мъртъв. После се сетих, че Джема също го виждаше.

Примигнах и попитах.

— Добре ли си? — Глупав въпрос, но друго не можах да измисля.

Тоя спря поглед върху мен за един дълъг момент, после завъртя глава и изплю кръв, преди отново да ме погледне. Беше по-голям, отколкото прецених първоначално. Може би на около седемнайсет или осемнайсет.

Отново се опита да стане. Втурнах се да му помогна, но той се отдръпна, когато го докоснах. Въпреки непреодолимото, почти отчаяно желание да му бъда полезна, отстъпих и го наблюдавах как се мъчи да се изправи на крака.

— Трябва да те заведем в болница — казах аз.

Това ми се струваше най-логичното ни следващо действие, но той ме изгледа със смесица от враждебност и недоверие. Тогава получих първия си урок за липсата на логика у мъжете. Изплю се отново и пое към тесния отвор, през който току-що бяхме дошли, като се подпираше на тухлената стена.

— Чуй ме — казах аз, като го последвах. Джема ме държеше здраво за якето и току ме подръпваше в явното си нежелание да тръгне след него. Дръпнах я, без да ме е грижа. — Видяхме какво се случи. Трябва да те заведем в болница. Колата ни не е далече.

— Махайте се оттук — най-накрая продума той. Гласът му беше дълбок и изпълнен с болка. С усилие се покатери върху сандък и се хвана за корниза на един прозорец. Слабото му мускулесто тяло видимо потрепна, докато се опитваше да надникне в апартамента.

— Ще се върнеш обратно вътре? — попитах аз ужасена. — Полудя ли?

— Чарли — прошепна Джема, — може би трябва да си вървим.

Аз естествено не й обърнах внимание.

— Този човек се опита да те убие.

Момчето ми хвърли гневен поглед, преди отново да насочи вниманието си към прозореца.

— Казах „Разкарай се“, кое точно не разбра?

Признавам, че това ме разколеба донякъде, но не можех да си представя какво би се случило, ако той се върнеше в апартамента.

— Ще се обадя в полицията.

Той бързо обърна глава. Бе обхванат от жизненост, сякаш побоят не се беше случвал. Скочи от сандъка и се приземи пред мен.

Със сдържана сила той обви с ръка шията ми и ме притисна към тухлената сграда. Гледа ме дълго. Поредица от емоции преминаха по лицето му. Гняв, ярост, страх.

— Това е много лоша идея — най-накрая каза той. Беше предупреждение. В равния му тон се прокрадна трогателна безнадеждност.

— Чичо ми е полицай, баща ми е бивш полицай. Мога да ти помогна.

Усетих топлината, излъчваща се от тялото му и осъзнах, че сигурно имаше температура. Да стои отвън в този студ само по тениска едва ли беше добре за него.

Дързостта ми изглежда го шокира. Почти се засмя.

— В мига, когато реша, че се нуждая от помощта на глезла от богаташки квартал, ще те уведомя.

Гневът в гласа му почти уби решимостта ми, но само за кратко. Стегнах се и продължих да държа на своето.

— Ако се върнеш обратно вътре, ще се обадя в полицията. Говоря сериозно.

Той стисна челюст ядосано.

— Повече ще навредиш, отколкото ще помогнеш.

— Съмнявам се — поклатих глава.

— Не знаеш нищо за мен. Нито за него.

— Баща ли ти е?

Той се замисли. Изгледа ме нетърпеливо, сякаш се чудеше как да се отърве от мен. После взе решение. Прочетох го по лицето му.

Чертите му потъмняха. Пристъпи към мен, притисна ме с цял ръст, наклони глава и прошепна:

— Как се казваш?

— Чарли — отвърнах, изведнъж прекалено уплашена, за да не отговоря. После понечих да добавя Дейвидсън, но той дръпна шала ми, за да види лицето ми по-добре и Дейвидсън прозвуча като една неразбираема сричка.

— Дъч ли? — попита, смръщвайки вежди.

Той беше най-красивото същество, което някога бях виждала. Беше голям, силен и необуздан. И уязвим.

— Не — прошепнах, докато ръката му се плъзна надолу по гърдите ми. — Дейвидсън.

— Някога изнасилвали ли са те, Дъч?