Първият гроб отдясно

— Ооо! — проточи напевно Амбър и доприпка при мен, за да ме разгледа по-отблизо. Огромните й сини очи се разшириха, докато изучаваше бузата и челюстта ми. Приличаше на безкрила фея и във всяко нейно движение личеше грациозност. Имаше дълга черна коса, стелеща се на оплетени къдрици по гърба й, а устничките й изписваха формата на лък.

Засмях се на съсредоточената й от любопитство физиономия със сключени вежди.

— Ти не трябваше ли да си на училище? — попитах я.

— Майката на Фиона ще ме вземе тази сутрин. Ще ходим на посещение в зоологическата градина и майката на Фиона каза на господин Гонсалес, че ще ни заведе направо там. Боли ли те?

— Да.

— Ти отвърна ли на удара?

— Не. Бях в безсъзнание.

— Не може да бъде!

— Може.

Куки отмести дъщеря си и също се зае да оглежда челюстта ми.

— Прегледа ли те някой?

— Да, един готин блондин, който ми се пулеше от ъгъла на бара.

Амбър се изкиска.

— За лекар питам — сви устни Куки.

— Не, но един оплешивяващ и все пак секси фелдшер каза, че ще ми мине.

— Той пък да не е специалист?

— Да, по флиртуване.

Амбър отново се изкиска. Обичах този звук, беше като камбанки, полюшвани от ветрец.

Куки й отправи строг майчински поглед, после пак се обърна към мен. Беше от жените, твърде едри, за да се вместят в стандартните размери дрехи, направени като за барбита и ненавиждаше производителите им. Веднъж се наложи да я разубеждавам да не взриви фирма за облекло със стандартни размери. Но иначе притежаваше естествена хубост. Имаше черна ситно къдрава коса, дълга до под раменете, която добавяше уместен щрих към репутацията й на вещица. Не че беше такава, но се развеселявах от погледите, хвърляни крадешком към нея.

— Кафето тръгна ли вече?

Куки се предаде и провери кафеварката.

— Ама не, това си е живо изтезание. Като китайско водно мъчение6, само че по-безчовечно.

— Мама е в тежка фаза. Снощи ни свърши кафето.

— Олеле! — възкликнах и се ухилих на Куки.

Тя седна до мен на барплота, а Амбър се залови да преравя шкафовете ми за ванилови вафли.

— Забравих да ти кажа — рече Куки. — Амбър иска баща ти да купи машина за терияки7, та да може да пее на самотниците в бара.

— Добра певица съм, мамо. — Само дванайсетгодишна може да изрече думата „мамо“ така, че да звучи като богохулство.

Наведох се съм Куки.

— Тя знае ли, че се казва „караоке“?

— Не — пошепна Куки.

— Ще й кажеш ли?

— Няма, така е по-забавно.

Засмях се, после си спомних, че Куки имаше записан час за лекар предишния ден.

— Как мина прегледът? Откриха ли ти умствени заболявания, за които трябва да знам?

— Не, но възродиха уважението ми към овлажняващото желе.

— Фиона дойде! — извика Амбър, като затвори рязко клетъчния си телефон и изтича навън. После се втурна обратно, целуна майка си по бузата, целуна и мен по бузата — здравата — и отново хукна през вратата.

Куки я изпрати с поглед.

— Като дрогиран ураган е.

— Мислила ли си за валериан? — попитах я.

— За нея или за мен? — Куки се засмя и тръгна към кафеварката. — Първата чаша е за мен.

— Че кога не е била? Какво каза лекарят?

Куки не обича да говори за това, но преди време се беше борила с рак на гърдата и ракът за малко не беше надвил.

— Знам ли — сви рамене тя. — Праща ме при друг лекар, нещо като гуру в медицинската общност.

— Сериозно? Как се казва?

— Доктор… Дявол го взел, забравих.

— А, този ли — усмихнах се аз. — И какво, добър ли е?

— Така се говори. Изобретил някакви вътрешни органи ли, що ли…

— Е, това си е плюс.

Тя наля кафе в две чаши и отново се настани до мен.

— Не, добре съм. — Разбърка захар и сметана в кафето си. — Мисля, че лекарят ми просто иска да се застрахова срещу повторение на историята.

— Предпазлив е — казах и също взех да си разбърквам кафето. — Харесвам това у хората, особено у онези, които имат власт над живота и смъртта.

— Само не искам да се тревожиш. От години не съм се чувствала така добре. Мисля, че ти ми даваш енергия. — Тя ми намигна иззад чашата си.

След продължителна глътка я попитах:

— Това не е ли работа на Амбър?

Тя изсумтя.

— Амбър се възползва от всяка възможност да ми напомни колко съм стара и безинтересна. „Въобще не си като Чарли“, така ми казва. И то постоянно. Деветдесет процента е сигурна, че ти си закачила луната на небето.

— Е, поне някой мисли така — отвърнах.

— Хей… — възкликна тя и остави чашата си. — Не си ли се виждала скоро с онзи секси ловец на глави?

Отпуснах се тежко на стола, раздразнена от споменаването на Гарет. И то в собствения ми апартамент, моля ви се.

— Той е такъв простак.

— Видели сте се значи — грейна тя. Имаше голяма слабост към Гарет. Беше някак… смущаващо. — Хайде, разправяй. — Тя се приближи към мен. — Какво каза той? Какво имаше между вас, думи? Юмручен бой? Гневен секс?

— Пфу! — сбърчих нос. — Това няма да го бъде, дори да беше последният ловец на глави на света.

— Какво тогава? Трябва да ми разкажеш. — Тя хвана яката на ризата ми със свободната си ръка. Опитах се да не се разсмея. — Кога ще разбереш, че аз живея чрез твоите емоции.

— Нима?