Първият гроб отдясно

Така и не можех да си обясня причината за този неестествен страх, тъй като въпросното същество никога не ме беше наранявало. Истината е, че беше спасявало живота ми в няколко случая. Когато като дете едва не бях отвлечена от предсрочно освободен изнасилвач, то ме спаси. Оуен Вон се опита да ме прегази със субаруто на баща си, докато бях в гимназията и то ме спаси. В колежа бях преследвана и в крайна сметка нападната, но то ме спаси. Не приемах преследването сериозно, докато не се случи най-лошото. Едва тогава осъзнах, че животът ми е бил в опасност.

Човек би помислил, че трябва да съм по-скоро благодарна. Въпросът не беше само в спасяването на живота ми, а и в начина, по който беше станало това. Способността му да прекъсне гръбначния мозък на човек, без да остави видима следа за случилото се, беше леко притеснителна.

По време на гимназията, докато другите тийнейджъри отчаяно се мъчеха да намерят пътя си в живота, то ми разясни каква съм аз. Прошепна ми за отредената ми роля, докато си слагах гланц за устни в дамската тоалетна. Думи, които така и не достигнаха до ушите ми, а останаха да висят във въздуха в очакване да ги вдъхна и да приема коя бях и каква щях да стана. Докато другите момичета пърхаха около мен в опит да зърнат образите си в огледалото, аз виждах само него, надвиснала над мен огромна, загърната в плащ фигура, с натрапващо се присъствие като отнемащ дъха вакуум.

Останах там цели петнайсет минути след другите момичета и след неговото изчезване, неспособна да дишам или да помръдна. Госпожа Уърди ме прати в кабинета на директора за наказание, че пропускам час.

В общи линии той беше мрачен и зловещ. Появяваше се от време на време, за да сподели някоя пикантна мъдрост от задгробния живот, а също и да ме стресне до смърт, оставяйки ме разтреперана в часовете след посещението си. Поне аз бях ярък и искрящ жътвар на души. Той беше мрачен и опасен и от него идеше полъх на смърт като дим, стелещ се по сух лед. Като дете реших да го кръстя с просто име, нещо, което не всяваше ужас, но Пухчо някак не му прилягаше. В крайна сметка той беше наречен Големият Злодей.

— Госпожице Дейвидсън — повика ме Елизабет, която седеше зад мен.

Примигнах и се озърнах.

— Видя ли някого?

Тя също се огледа.

— Май че не.

— Нещо тъмно и доста размазано?

— Не.

— Добре, извинявай. Какво има?

— Не искам племенниците ми да се събудят до трупа ми. Точно под прозореца им съм.

Аз си бях помислила същото.

— Права си — отвърнах. — Може би трябва да съобщим на сестра ти.

Тя кимна тъжно. Повиках Гарет и взехме решение аз и другият полицай да позвъним на вратата и да кажем за случилото се на сестрата на Елизабет. Може би Елизабет щеше да ме насочи как да го направя. Присъствието й можеше да улесни нещата. Или поне така си мислех.

Един час по-късно седях в колата на чичо ми и дишах в хартиен плик.

— Трябваше да ме изчакаш — каза той с истинско желание да е от полза.

Никога повече. Очевидно имаше сестри, които настина държат една на друга. Кой да го знае? Жената изпадна в емоционален срив в ръцете ми. Това, което я беше разстроило най-много, беше фактът, че Елизабет беше останала пред къщата й през цялата нощ, без тя да разбере. Това май трябваше да го премълча. Сграбчи ме за раменете и ноктите й се забиха в кожата ми. Косата й, още разбъркана от съня, я правеше да прилича на кръстоска между диско фен и наркоман, тресящ се в унес. После се срина на пода и започна да ридае. Чиста проба нервна криза.

Лошото беше, че аз също се свлякох на пода и заплаках заедно с нея. Мъртвите мога да ги преглътна. Обикновено те са отвъд границите на истерията. Трудното беше да се справиш със скърбящите близки. Останахме прегърнати за дълго, докато не дойде чичо Боб и не ме отведе настрана. Зетят на Елизабет беше приготвил децата и всички се натовариха в колата на път за дома на баба. Личеше си, че са сплотено семейство.

— По-кротко — посъветва ме чичо Боб, докато пухтях в хартиения плик. — Ако хипервентилираш и припаднеш, няма да мога да те задържа. Онзи ден си изкълчих рамото, докато играех голф.

Близките ми са толкова грижовни. Опитах се да успокоя дишането си, но не можех да спра да мисля за горката жена, която беше загубила сестра си. Най-добрата си приятелка, дружката си. Какво щеше да прави сега? Как щеше да продължи напред? Откъде би намерила сили да се справи? Отново се разплаках. Чичо Боб се отчая от мен и ме остави в колата си.

— Тя ще се оправи.

Погледнах в огледалото за обратно виждане към Елизабет и заподсмърчах.

— Корава е — добави тя.

Очевидно беше потресена и реакцията ми не й помагаше.

— Съжалявам. Не биваше да ходя.

— Благодарна съм, че ти отиде при сестра ми, а не някой мъж полицай. Мъжете не ги разбират тези неща.

Погледнах към Гарет, който говореше с чичо Боб, поклати глава и после се втренчи безизразно в мен.

— Не, не ги разбират.

Изпитвах остра нужда да си обера крушите, но Елизабет искаше да отиде до къщата на майка си, за да провери нещо.

Уговорихме се да се срещнем в офиса ми по-късно и аз помолих един от полицаите да ме откара до джипа ми.