Първият гроб отдясно

Облякох тъмен пуловер и джинси, прибрах косата си на опашка и след като изгълтах четири ибупрофена наведнъж, хукнах към офиса, където бяха всичките ми номера във връзка със случая, върху живописни цветни залепващи се листчета, грабнах ги и изхвърчах през вратата.

Куки ме пресрещна по стълбите и аз й казах накъде съм тръгнала. Тя измърмори нещо за повишение на заплатата, но аз я отминах на бегом и се отправих към паркинга.

На път към Санта Фе потърсих Нийл Госет в затвора, но не беше в кабинета си. Пробвах се с клиниката, но задръстена рецепционистка отговори, че не се дава информация за пациенти по телефона. Звъннах на чичо Боб, но той не ми вдигна. Обадих се на съдебната секретарка, при която бях подала възражението, но тя обясни, че молбата ми е отишла в съда в Санта Фе.

Започна да ме обзема паника. Ами ако не уважаха възражението? Ами ако съдията в Санта Фе го отхвърлеше?

В десет без две бях в медицинския център, където заварих проблясващи светлини и суматоха. Сърцето ми щеше да изхвръкне от тревога. Може би нещо се беше случило в центъра и щатските власти не бяха успели да свършат своето. Ако случаят беше такъв, ще трябваше да отложат убиването на Рейес Фароу за друг ден.

Тогава видях колата на чичо Боб с огънатата броня. Той пък какво правеше тук? В мига, когато хвърлих Мизъри на паркинга, вратата ми се отвори.

— Мобилният ти пак никакъв го няма — съобщи чичо Боб и ми протегна ръка.

— Сериозно? — отвърнах. С една ръка поех неговата, а с другата изрових телефона от чантата си. — Току-що ти звънях. — Вярно, бе съвсем умрял. Трябваше ми нова батерия. За предпочитане с ядрено зареждане и дванайсет години живот, която да не ми причини мозъчен тумор.

— Търсих те и в офиса по-рано — каза той, като се измъкнах от Мизъри. Беше някак странен и разсеян.

— Аз пък ти звънях на път за тук и ти не вдигна. Какво става?

Тревожни тръпки пролазиха по гърба ми. Чибо се държеше странно. Не че странното държане бе необичайно за него, но този път бе по-странно от всекидневната му странност.

Той затвори вратата ми и ме поведе през мелето от полицаи и здравни работници.

— Чичо Боб — казах на гърба му, тъй като едва го догонвах, — да не се е случило нещо с Рейес?

— Възражението не мина — каза той през рамо.

Рязко спрях на място. Пълното нежелание да приема чутото спря дъха ми. Хиляди версии се завъртяха в главата ми. Ако го бяха изключили от системите и той умреше, щеше ли да прекоси отвъд? Щеше ли да остане? Можехме ли да имаме отношения, ако той беше мъртъв? Може би като го изключеха от апаратите, той просто щеше да се събуди. Щеше да е добре. Във всяка хипотеза се спирах на холивудски финал, като се надявах на най-невъзможния вариант.

— Чарли… — Чичо Боб спря и се обърна към мен и в гласа му имаше нотка на предупреждение, която събуди вниманието ми. — Каза ли ми всичко, което знаеш за Рейес Фароу?

Нещо ставаше. Женската ми интуиция ме гъделичкаше, да не говорим за другите ми женски неща.

— В какъв смисъл?

— Ами в смисъл… — Той се наведе към мен и снижи глас. — Ти ми каза, че той е свръхестествен. Но аз си мислех, че е нещо като теб. Не допусках, че е свръх-свръхестествен.

Единствената мисъл в главата ми беше „Боже мой!“. Защо чичо Боб ми задаваше такъв въпрос. Сигурно Рейес беше добре, щом Чибо подозираше свръх-свръхестествен феномен.

— Защо питаш?

— Чарли — с предупредителен тон изрече той и пулсът ми скочи до небето. Той хвана ръката ми над лакътя и отново ме поведе през множеството.

— Какво е станало? — попитах с трептящ от надежда глас. Рейес сигурно беше жив. Сигурно беше станало някое чудо. Защо иначе Чибо ще ми задава такъв въпрос? Защо всички тези хора ще са тук?

— Не знам, Чарли — отвърна той с глас, пропит от сарказъм. — Никой не знае, Чарли. Надявам се ти да обясниш как човек може да изчезне от лицето на земята.

— Какво? — Отново замръзнах. — За какво говориш?

Чичо Боб също се спря и се обърна към мен.

— Знаех колко важно е за теб, затова дойдох да говоря лично със съдията. Не че това помогна. Тя не можеше да оправдае по-нататъшното поддържане на живота на приятеля ти, тъй като очевидно е с мозъчна смърт, а струва на щата цяло състояние.

— И дойде тук заради мен?

— Да — измърмори той и с неудобство подръпна яката на ризата си. — Реших, че най-малкото, което мога да направя, е да присъствам, когато го изключват от системите. Ала когато пристигнах, тук цареше пълен хаос. Него го нямаше.

— Нямаше ли го? — изписках. Прокашлях се. — Къде е отишъл?

Той се наведе към мен и изрече с остър и отчаян шепот:

— Не просто го няма, Чарли. Изчезнал е.

— Не разбирам. Избягал ли е?

— Трябва лично да видиш това.

Забързано минахме през главния вход и влязохме в малка стаичка за охраната.

— Покажи й — каза той на служителя от охраната, който незабавно се подчини.

След като набра няколко команди на компютъра си, аз попитах:

— Какво е това?

— Просто го вижте — отвърна той.

На монитора тръгна запис от охранителна камера. Разпознах мястото.

— Това пред стаята на Рейес ли е?

— Просто го вижте — повтори той, загадъчен и дразнещ.