Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Камбаните кънтяха над Печалния Молл, ехтяха по кривите тесни улички и думтяха в ушите на ранобудниците, които редяха припряно стоките си по пазарните площади. Кънтяха и ехтяха по калдъръмите надолу към кейовете и над пенестите сиви вълни на залива. С железния си кънтеж ехтяха с гласа на истерията.

Ужасният несекващ звук отекваше дълбоко в покритите с каменни плочи гробници, изгърбили улиците, наклонили къщите и задръстили уличките във всеки квартал на Молл. Гробници по-стари от самия Печален град, всяка отдавна прокопана и разровена в безплодно търсене на плячка, всяка вече като дамга, белег от древен мор. Екът на камбаните проникваше до пръснатите натрошени кости, положени в изкорубени дървета, през гнили кожи и каменни сечива и оръжия, през кост, бисери и скъпоценни накити, през свитите изсъхнали тела на ловни псета, през коне с отсечени глави, положени в нозете на господаря, през черепи, продупчени от копия, от окото до тила. Камбаните отекваха сред мъртвите и разбуждаха сенките от вековечния им сън.

Някои от тези страховити сенки се надигнаха в отговор на този зов и в тъмното, мигове преди разсъмване, се изправиха над плочи, пръст и глинени чирепи и надушиха присъствието на… някого. На нещо. После се върнаха в тъмните си обиталища… а за онези, които ги видяха, за онези, които разбираха нещо от сенки, връщането им приличаше по-скоро на бягство.

На Храмовия площад — слънцето вече изпълзяваше над хълмовете — изворите на спасението, фонтаните и каменните купели бяха препълнени с монети — злато и сребро, проблясващи между пластовете мед. Около оградените с високи стени светилища на Бърн вече се събираха тълпи — здрави и читави, дошли да умилостивят подминалата ги внезапна смърт и да благодарят на Спящата богиня, която още спеше. Слуги току излизаха през страничната вратичка на храма на Качулатия — богатите ги пращаха да подкупят Бога на смъртта, та дано се събудят за още ден живи и здрави в меките си легла.

За монасите на Кралицата на сънищата току-що отминалата нощ бе повод за скръб, с кънтящия траурен вопъл на желязо, раздраното среднощно лице на цивилизацията. Защото това лице имаше име и името беше Убиец. Тъй че камбаните кънтяха, загръщаха като саван с тягостния си звук пристанището на Молл, звук студен и жесток, от който никой не можеше да избяга…

… а в една уличка зад малко имение на Долния търговски път един гадател на Драконовата колода повръщаше закуската си от нарове, хляб, сушени сливи и разводнено вино, заобиколен от псета, които търпеливо чакаха своето.