Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Ясновидецът се дотътри от съседната уличка. Лицето му беше пепеляво. Кралският дворцов маг не излизаше често и сега коленете на белите му панталони издаваха интимна близост с мръсните мазни плочи на калдъръма.

Гулд не хранеше особена почит към изнежени магове. Твърде отдалечени бяха от човешките неща, наивни и недорасли книжници. Офан наближаваше шейсетте, но лицето му беше като на момченце. „Алхимия в действие. От чиста суета, несъмнено.“

— Стул Офан — подвикна Гулд, щом засече с поглед воднистите очи на мъжа. — Свършил си с гадаенето, а?

Безчувствено зададен въпрос, но точно такива Гулд най обичаше да задава.

Пълничкият магьосник се приближи.

— Свърших, да — отвърна хрипливо и облиза синкавите си устни.

„Студено изкуство ще да е, да четеш Колодата по дирите на убиец.“

— И?

— Не е демон, нито секул, нито джорлиг. Човек е. Мъж.

Сержант Гулд се намръщи и намести шлема си — вълнената вътрешна обшивка беше ожулила челото му.

— Знаем. Последният уличен гадател ни го каза. И за това кралят ти дава кула в цитаделата си?

— Заповедта на краля ме доведе тук — сопна се обидено Стул Офан. — Аз съм дворцов маг. Гаданията ми са от по-… — Поколеба се за момент. — От по-бюрократично естество. Това грубо и кърваво убийство не ми е специалността, нали?

Гулд се намръщи още повече.

— Гадаеш по Колодата, за да пресмяташ числа? Това е ново за мен, маг.

— Не говори глупости. Имам предвид, че чародейството ми е на административна тема. Държавни дела и прочие. — Стул Офан се огледа. Закръглените му рамене се изгърбиха и той потръпна, щом погледът му се спря на покритото тяло. — Това… това е най-мръсна магия, работа на безумец…

— Чакай — прекъсна го Гулд. — Убиецът е магьосник?

Стул кимна и присви устни.

— Силен в некромантските изкуства и умее да прикрива дирята си. Дори плъховете не са видели нищо… поне нищо, което да е останало в мозъците им…

„Плъховете. Четенето на умовете им се е превърнало в изкуство в Молл, при толкова алчни за плячка магьосници, които дресират проклетите същества и ги пращат под улиците, в старите гробници, да ровят между костите на народ толкова отдавна измрял, че е останал безименен в паметта на града.“ Тази мисъл донякъде го утеши. Имаше истина на този свят все пак, когато магове и плъхове се вгледат по-внимателно. „И да благодарим на Качулатия за ловците на плъхове, безстрашните копелета ще се изплюят в краката на вещер, та дори тази плюнка да е последната им вода на земята.“

— А гълъбите? — попита небрежно.

— Спят нощем — отвърна Стул и го погледна отвратено. — Аз съм дотук. Плъховете, добре. Гълъбите… — Поклати глава, изкашля се и се огледа за плювалник. Не намери такъв, естествено, и плю на калдъръма. — Както и да е, убиецът е развил апетит към благородници…

Гулд изсумтя.

— Преувеличаваш, маг. Далечен братовчед на далечен братовчед. Среден търговец на платове без наследници…

— Не толкова. Кралят иска резултати. — Стул Офан изгледа сержанта, като се опита да изрази презрение. — Заложена е репутацията ти, Гулд.

— Репутацията? — изсмя се горчиво Гулд. Обърна гръб на мага и за миг престана да мисли за него. „Репутацията? Главата ми е на дръвника, а сивият продължава да наддава камъчетата си. Благородните фамилии са наплашени. Хапят сбръчканите нозе на краля, докато ги целуват раболепно. Единайсет нощи, единайсет жертви. Никакви свидетели. Целият град е в ужас. Трябва да намеря кучия син — трябва да го видя да се гърчи на шиповете на Дворцовата порта… Магьосник, това е ново… Имам следа, най-после.“ Погледна покрития труп на търговеца. „Мъртвите не говорят. Това трябваше да ми подскаже нещо. И уличните гадатели, толкова странно напрегнати и изнервени. Маг, достатъчно могъщ, за да накара средния практикуващ да мълчи. И още по-лошо, некромант — някой, който знае как да накара душите да замълчат или да ги отпрати при Гуглата, преди парата да е напуснала кръвта.“

Стул Офан се покашля и каза:

— Е, значи ще се видим утре сутринта.

Гулд потрепери, но бързо се овладя.

— Той ще сгреши… Сигурен ли си, че е мъж?

— Отчасти.

Очите на Гулд се впиха в мага и накараха Стул Офан да отстъпи назад.

— Отчасти? Какво значи това?

— Ами, хм, усещането е като за човек, макар че има нещо странно около него. Просто предположих, че се е постарал да го прикрие — някои прости магии и прочие…

— Лошо направени? Как се връзва това с маг, който може да накара душите да замълчат и да изтрие мозъците на плъхове?

Стул Офан се намръщи.

— Ами, ъъ, да, не се връзва много…

— Помисли повече над това, маг — нареди Гулд и макар да беше само сержант от Градската стража, Офан реагира на заповедта му с бързо кимване.

После попита:

— Какво да кажа на краля?