Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Моля? О. Не, сър. На другия ден, почитаеми сър. Само тогава. Горкият Балтро беше добър човек…

— Балтро ли? Балтро Търговеца? Не беше ли той последната жертва на онзи луд, дето дебне в нощта?

— Той беше. Аз, сър, бях последният човек, който го видя жив.

Веждите на мъжа се вдигнаха още по-високо.

— В смисъл освен убиеца, разбира се — добави Емансипор.

— Разбира се.

— Никога не съм имал оплаквания.

— Разбрах го, господин Рийзи. — Мъжът пусна ръцете си и махна с едната към столчето при писалището. — Моля, настани се, докато се постарая да опиша задълженията, очаквани от слугата ми.

Емансипор отново се усмихна, после седна.

— Прочетох, че се включва пътуване.

— Притеснява ли те това, господин Рийзи?

Мъжът застана до едното легло, отново стиснал ръце пред чатала си.

— Ни най-малко. Стимулиращо е, сър. След като морето вече затихна и кръвния данък го няма, ме е засърбяло за морски пръски, люшкаща се палуба, далечна шир, издигане и гмуркане, обръщане… нещо не е наред ли, сър?

Мъжът беше започнал да нервничи, бледото му лице стана почти сивкаво.

— Не, ни най-малко. Просто предпочитам да пътувам по суша. Разбирам, че можеш да четеш. Или нае някого?

— О, мога да чета, сър. Дарба имам за това. Мога на молски да чета, и на тефтийски, и на стигски — от корабните книги, сър. Нашият лоцман, да ви кажа, си падаше по медовината и…

— Можеш ли и да пишеш на тези езици, господин Рийзи?

— Да, сър. И четмото, и писмото ги знам. Че то аз и на мелзански мога да чета.

— На малазански?

— Не. Мелзански. Империята, знаете.

— Разбира се. Кажи ми, имаш ли нещо против да работиш нощем и да спиш през деня? Разбирам, че си женен…

— Устройва ме идеално, сър.

Мъжът се намръщи и кимна.

— Добре тогава. Задълженията включват уреждането на досадните неща, свързани с нуждите по пътуването. Уреждане на превоз, преговаряне с пристанищни власти, настаняване според целите ни, грижи облеклото ни да е добре поддържано, ароматизирано и без гадини и прочие… вършил ли си такава работа, господин Рийзи?

— Такава, че и по-лоша… искам да кажа, такава, че и повече, сър. Мога също да тимаря и да подковавам коне, да кърпя сбруя, да шия, да чета карти, да държа курса по звездите, да връзвам възли, да плета въжета…

— Да, да, много добре. Сега, колкото до заплащането…

Емансипор се усмихна услужливо.

— Адски евтин съм, сър. Адски евтин.

Мъжът въздъхна.

— С такива дарби? Глупости, господин Рийзи. Подценяваш се. Значи, ще предложа годишен договор, като депозирам прилична сума при благонадеждна финансова агенция, за да прехвърлят редовно средства до дома ти. Личните ти нужди ще се покриват безплатно, докато ни придружаваш. Годишната сума от хиляда и двеста сребърни суверена стандартно тегло приемлива ли е?

Емансипор се облещи.

— Е?

— Ами…

— Хиляда и петстотин?

— Съгласен! Да, разбира се. Определено, сър! — „Дъх на Гуглата, това е повече, отколкото изкарва Балтро — в смисъл, изкарваше.“ — Къде подписвам договора, сър? Веднага ли започвам работата? — Емансипор стана и зачака нетърпеливо.

Мъжът се усмихна.

— Договор ли? Ако желаеш. За мен е все едно.

— Ъъ, как ще ви наричам, сър? Сър?

— Казвам се Бочълайн. „Господарю“ ще е достатъчно.

— Разбира се, господарю. А, ъъ, другият?

— Другият ли?

— Този, с когото пътувате, господарю.

— О. — Бочълайн се обърна и погледът му се спря замислено върху плочата. — Казва се Корбал Броуч. Много непретенциозен човек, може да се каже. Като слуга, ще си подчинен на мен и само на мен. Съмнявам се дали господарят Броуч изобщо предвижда да те използва за нещо. — Усмихна се, но очите му бяха все така студени. — Разбира се, може и да греша. Ще видим, нали? Значи, сега искам ядене, с месо, вкусно, и тъмно вино, не прекалено сладко. Можеш да оставиш поръчката на писаря долу.

Емансипор се поклони.

— Веднага, господарю.

Гулд стоеше на върха на кулата на Мъртвия Секаранд и оглеждаше града, присвил очи, за да вижда по-добре през мръсния пушек, надвиснал почти неподвижно над покривите. Тишината долу странно контрастираше с тъмните облаци над главата му, които прииждаха и се влачеха към морето, толкова близо над него, че той инстинктивно се присви, подпря се на хлъзгавия обрасъл с мъх парапет и зачака с боязън сигналните пръти с фенерите да се вдигнат.

Беше зовът на сезона, когато небето сякаш издишаше и затискаше с дъха си града дни наред. Сезонът на злини, на мор и плъхове, привлечени на улиците от танцуващата луна.

Кулата на Мъртвия Секаранд беше на по-малко от десет години, но вече запустяла и се знаеше, че е обитавана от духове. Гулд обаче не се страхуваше особено, след като самият той бе виновен за поддържането и подхранването на черните семена на ужасната мълва — връзваше се добре с новото предназначение, което бе намерил за мрачното каменно здание. От този почти централен наблюдателен пункт системата му от сигнални пръти можеше да се види в почти всеки район на Печалния Молл.