Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Умираш със смях — мърмореше Емансипор, докато залиташе по празните тъмни улици и в ума му се рееше стопленото от Събли легло. — Това сигурно е някоя проклета лъжа, освен ако не се махна колкото се може по-далече от този търговец на смърт. Кралице на Сънищата, в каква каша се забърках! Късметът на Момчето е, определено, не на Дамата. Бутането е, не дърпането. Бях пиян — твърде пиян, за да го надуша, а след това вече беше късно. И смъртта ми даже видя. Държи ме. Не мога да се махна. Ще прати нещо подире ми — върколак, таласъм или някое друго проклето привидение, — ще ми изтръгне сърцето, а Събли ще кълне оцапаните с кръв чаршафи долу при Бъркалото и всичката луга, която ще трябва да купи, и това ще е проклятие на името ми, а аз ще съм мъртъв и изстинал и хайванчетата ще се бият за ботушите ми и…

Спря и изпъшка, когато се блъсна в някакъв мъж, чието тяло му се стори плътно като бала кожи и който — след като Емансипор отстъпи боязливо назад — беше едър колкото полукръвен трелл.

— Извинявам се, сър — измърмори Емансипор и наведе глава.

Мъжът вдигна облечената си в черна ризница ръка, която завършваше с плоска, бяла и мека — деликатна почти — длан.

Емансипор направи нова стъпка назад, щом въздухът между тях сякаш изпращя и нещо го блъсна силно в корема.

После дланта потръпна, пръстите изпърхаха и ръката бавно се отпусна. Изпод качулката на странника излезе тих кикот.

— Мила съдба, той е дамгосан за мен — каза непознатият с тънък треперлив глас.

— Казах извинете, сър — повтори Емансипор. Осъзна, че се намира в Квартала на именията, след като бе избрал най-краткия маршрут между „Злочестия“ и дома си — адски глупаво при всичките жадни за кръв частни стражи, патрулиращи из благородническия квартал и решени да спипат лудия убиец и да вземат обещаните за това награди. — Ако благоволите да ме пуснете да мина, сър — рече Емансипор и пристъпи да го заобиколи. Никой друг нямаше наоколо, а до разсъмване все още имаше четвърт камбана.

Странникът се изкиска отново.

— И то каква дамга! Спасителна. Усети студа, а?

„Адски странен акцент.“

— Нощта си е съвсем топла — измърмори Емансипор и бързо го заобиколи. Непознатият не го спря, но той усещаше студените му очи в гърба си, докато крачеше по улицата.

Малко след това с изненада видя загърната в наметало фигура, забързана по другия тротоар — дребна и женствена. След това отново се сепна от преминаването на мъж в броня, която шумолеше и тихо подрънкваше след жената. „Вестител на Гуглата! Слънцето още не е изгряло!“

Изведнъж се почувства много уморен. Някъде напред ставаше нещо. Видя светлини на фенери, чу викове, след това женски писък. Поколеба се за миг, след което реши да заобиколи суматохата и да се върне на по-познат терен.

Почувства се лепкав под дрехите си, сякаш се беше допрял до нещо… нещо неприятно. После се овладя.

— По-добре да свиквам с това, работенето нощем и прочие. Все едно, бях в пълна безопасност — никакъв шанс да се смея тази проклета нощ, със сигурност.

— Кървава работа — измърмори пребледнелият страж и избърса уста с опакото на ръката си.

Гулд кимна. Беше най-лошото от всичко досега. Младият Лордсън Хум, девети поред в родословната линия на трона, беше изкормен — вътрешностите му бяха попилени и оцапали уличката.

И никой не беше чул нито звук. Сержантът беше дошъл на местопроизшествието по-малко от четвърт камбана след като двама патрулни стражи се бяха натъкнали на него. Трупът и червата още не бяха изстинали.

Гулд беше пуснал кучетата следотърсачи. Беше изпратил ефрейтора си до двореца с две съобщения — едното за краля и другото — с много по-твърди думи — до мага Стул Офан. С изключение на отделението му и един подплашен кон, все още впрегнат в обърнатата карета на Лордсън… „Обърната. Дъх на Гуглата!“ — на мястото на убийството имаше само още едно лице и присъствието му дълбоко безпокоеше Гулд.

Най-сетне извърна погледа си от каретата, за да погледне жената. „Принцеса Шарн. Единственото дете на крал Селжур. Наследничката му, и ако се вярва на слуховете, доста тъмна личност.“

Въпреки че щеше да си има неприятности, Гулд беше настоял да задържат височайшата особа. В края на краищата тъкмо нейният писък беше привлякъл патрула и въпросът какво търси принцесата из града много след четвъртата нощна камбана — без никаква охрана, без придворната ѝ слугиня дори — трябваше да получи отговор.

Гулд присви очи към принцесата. Беше загърната в широко наметало и лицето ѝ се криеше в сенките на качулката. Беше възвърнала самообладанието си с притеснителна лекота. Навъсен, Гулд се приближи до нея. Кимна на двамата стражи и те се отдръпнаха.

— Ваше височество — заговори Гулд, — спокойствието ви е впечатляващ пример за кралска кръв. Възхитен съм, честно.

Тя прие комплимента му с леко кимване.

Гулд потърка брадичка, извърна за миг очи, след което отново я погледна с напрегнато, професионално изражение.

— Също така съм облекчен, защото това означава, че мога да ви разпитам тук и веднага, докато паметта ви още е свежа и незамъглена…

— Вие сте нахален — отвърна с небрежен, отегчен тон принцесата.