Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Знаеше, че е махмурлия от многото пиене предната нощ, знаеше, че не е честен към горката си жена, знаеше всички тези неща, но не можеше да спре тъмния порой на мислите си. Замълча и огледа в калаеното огледало сбръчканото си лице, преди отново да опре бръснача до бузата си.

Хлапетата врещяха в таванската стая, чешеха се толкова силно, че можеше да чуе всяко изстъргване на мръсните им нокти по кожата. Бяха ги върнали вкъщи, и двамата с краста. Майка им беше… съкрушена. Щеше да трябва алхимик — голям разход, — но бедата беше станала. Вонящата кожна плесен, която бе проклятието за псета и долни улични гаменчета, беше нахлула в дома им, омърсила беше положението им, престижа им, подиграла се беше с гордостта им. Дори пълна купа златни монети в храма на Солиел не можеше да премахне бедствието. А за Събли причината беше ясна…

— Гълъбите, Емансипор! Искам да ги махнеш! Чу ли ме?

Беше си в съвсем добро настроение сутринта, едва скриваше изумлението си, че е намерил толкова бързо работа, и още по-лошо успяваше да прикрие алчния блясък в очите си, когато ѝ обясни финансовите уговорки, които бе направил. А за награда за всичко това сега се канеше да му тикне метлата в ръцете и да го избута навън в калния затрупан със смет двор, за да се разправя с гълъбите. Поне да го беше оставила да поспи още час, преди да зареве от ужас при позорното връщане на децата от учителя.

Можеха да си позволят алхимик вече. Можеха дори да си позволят да се преместят по-близо до училището, в по-хубав квартал, пълен с прилични хора, липсвали досега в нещастния живот на Събли.

Каза си, че не бива да е толкова зъл — в края на краищата тя беше стояла до него през всички тези години.

„Като планина…“

И си беше имала своето минало, тъмно, мръсно и зацапано с кръв. И беше изстрадала доста, макар и не чак толкова, че да не роди двамата ревльовци през годините, докато той беше повече по морето. Емансипор свърши с бръсненето и се намръщи. Това винаги го беше глождило отвътре, особено след като нито едно от двете деца не приличаше много на него. Но той беше дал своя дял в отглеждането им, тъй че в известен смисъл беше все едно. Презрението им към него беше истинското и достатъчно убедително доказателство за бащинството му, каквато и кръв да беше замесена.

Изми засъхналата пяна от лицето си. Може би тази нощ щеше да срещне другия мъж, загадъчния Корбал Броуч. И новата му униформа щеше да е скроена, и пътният му комплект събран.

— Искам да сложиш капаните, Емансипор! Преди да си тръгнал. Чу ли ме?

— Да, скъпа!

— Ще се отбиеш ли при алхимика?

Той се надигна от столчето и посегна към пилона на леглото за палтото си.

— Кой? Н'сармин ли? Или Тралп Младши?

— Тралп, разбира се, тъпак такъв!

„Още два сребърника към цената значи. Вече почва да се устройва добре с новото положение…“

— И сложи капаните! Вестителят на Гуглата да ги навести дано тия гълъби!

Емансипор се намръщи. „Вестителят на Гуглата. Нещо, вчера…“

Поклати глава и сви рамене.

— Проклетата бира — измърмори. — Милата Събли… Планината, която бучи… но скоро, много скоро…

Кралят му беше показал страха си. Преди време това щеше да е осъдило Гулд на ножа на убиеца. Но Селжур вече беше стар, по-стар от годините си. След като конкубинките бяха изгонени, Негово величество беше превърнал в своя любовница малодушната боязън. Дебелокожите съветници на краля със змийските очи си бяха останали, разбира се, но дори те не бяха присъствали при доклада на Гулд. Все пак, ако надушеха… кралят беше издал страха си не просто от убиеца в града, но от тъмната буря, назряваща в Стиг, и от тътена, идещ от Корелския пакт на юг. Кралят се беше… раздрънкал. И сега Гулд знаеше за скъпата принцеса Шарн повече, отколкото държеше да знае.

Отърси се от мрачните мисли и закрачи надолу по тясната лъкатушеща и изгърбена от гробници Улица на злините на път към Рибарския площад. Сумрак беше загърнал Печалния Молл във всяко отношение. Все едно, беше си изпълнил дълга, като докладва на крал Селжур. Получил беше очакваните нареждания да потуши слуховете, че е замесена кралска особа. За бащата на Лордсън Хум, доста влиятелен земевладелец, се бяха погрижили — с ковчеже златни монети и обещания, несъмнено, а Гулд се беше върнал на стихналите и настръхнали градски улици.

Беше оставил ефрейтора на пост при стълба за обяви, въпреки че със смъртната защита едва ли някой щеше да посегне да открадне обявата. Гулд беше принуден да изчака за аудиенцията си със Селжур почти целия ден и слънцето вече се беше смъкнало ниско над залива. Новината за убийството на благородническия син беше подсилила страха, загърнал града като плащаница. Дюкяните вече се затваряха, улиците се опразваха, защото тази нощ навън щяха да дебнат наети убийци — сенчести продължения на благородническия гняв, — за да развихрят безразборна мъст. Тази нощ всеки, оказал се достатъчно глупав да остане на улиците без сериозна причина (или въоръжено до зъби отделение охрана), най-вероятно щеше да се окаже с попилени черва, ако не и по-лошо.