Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Гулд забеляза, че при тези думи един от стражите му потръпна.

— Тулгорд Вайс — каза сержантът. — Смъртта не е целта тук — и никога не е била.

— Какво искате да кажете, сър?

— Това, че убиецът… събира…

— Събира?

— Да. Части.

— Части?

— Органи, за да сме по-точни. Смятани общо взето за жизненоважни, Смъртен меч. Така че вземането им води до смърт. Схващате ли разликата?

— Не ме занимавайте с глупости, сър — отсече Тулгорд Вайс. Щом са нужни само органи, защо е тогава унищожението на души?

Гулд се обърна към мага.

— Унищожение ли, Стул Офан?

Магът сви притеснено рамене.

— Или… кражба, сержант, което, разбира се, е по-трудно…

— Но защо да се крадат души, след като унищожението им по-лесно обслужва целта да ти попречи да ги разпиташ?

— Не знам.

Тулгорд Вайс се намести на седлото и ръката му в тежката ръкавица се отпусна на дръжката на меча му.

— Не ми пречете, сър — каза на Гулд. — Острието ми ще въздаде полагащата се справедливост.

— По-добре лудият да се гърчи на куките — отвърна Гулд. — Освен ако не се чувствате годен да утолите жаждата за кръв на града.

Това усмири Смъртния меч, макар и за кратко.

— Деянието ми ще ги удовлетвори, сър…

— Няма да е достатъчно, Смъртен меч. Още по-добре ще е, ако го провлачим по всички улици, но това не зависи от мен. Тъй или иначе — добави Гулд и пристъпи напред, — най-добре ще е да стоите настрана от пътя ми. Намесите ли ми се още веднъж, ще е на ваш риск, Смъртен меч.

Тулгорд Вайс почти беше извадил оръжието си, преди Стул Офан да скочи към него и да задържи ръката му.

— Тулгорд, необмислено е! — изхленчи магът.

— Дръпни си немощната ръка, свиньо!

— Огледайте се, сър! Моля ви.

Смъртният меч се озърна, след което бавно хлъзна меча обратно в ножницата. Явно, за разлика от Стул Офан, не беше чул изщракването на шест арбалета, но оръжията вече бяха насочени към него и израженията на стражите на Гулд не оставяха никакво съмнение за намерението им.

Сержантът се покашля.

— Това е дванайсетата нощ поред. Смъртен меч. Убеден съм, станало е вече много лично за хората ми. Искаме убиеца и ще го имаме. Тъй че отново ви казвам: стойте настрана от пътя ми, сър. Не искам да обидя нито вас, нито честта ни, но извадите ли отново оръжието си, ще паднете като краставо куче.

Тулгорд Вайс изрита Стул Офан настрана и обърна коня си.

— Подигравате се на боговете, сър, и за това душата ви ще плати. — Пришпори жребеца си и препусна.

Мигът приключи с внезапното рухване на коня във впряга, последвано от тежкото изплющяване на тетиви. Гулд потръпна, щом шестте метални остриета се забиха в плътта на коня.

„Проклятие, пръстите ги сърбяха.“ Обърна се и изгледа кисело хората си.

Стул Офан използва мига, за да оправи дрехата си. После каза, без да вдига глава:

— Убиецът е чужденец, сержант. Никой в Печалния Молл не е от такова високо ниво на некромантия, включително и аз.

Гулд благодари с късо кимване.

— Ще докладвам на краля, че сте стеснили списъка си на заподозрени, сержант — каза магьосникът. — И ще добавя личното си мнение, че ако оставим настрана намесата, сте близо до плячката си.

— Дано да си прав — отвърна Гулд с искрено съмнение, което явно изненада Стул Офан.

Гулд изчака магът да си тръгне, след което привика един от бойците си и го придърпа настрана. Огледа мълчаливо лицето му.

— Вестителят на Смърт е прекосил пътя ти, а?

— Сър?

— Видях как реагира на думите на Вайс. Разбира се, той имаше предвид нещо друго, след като го претендира от двайсет години. Но какво чу ти в думите му?

— Суеверие, сержант. Един пиян старец тази вечер, долу в пристанищния квартал — сам се нарече така, това е. Нищо не беше всъщност…

— Какво правеше този старец?

— Четеше една обява на Рибарския площад. Още е там, пазена с магия, както чух.

— Нищо особено в нея значи.

— Както боговете отредят, сър.

Гулд присви очи, после изсумтя:

— Добре. Щом докладвам на краля, ще идем да я видим тази обява.

— Да, сър.

В този момент се върна кучкарят с кучетата си и докладва:

— Пълна каша. Според дърпането им хванаха дирята на жена или на мъж, или на жена и мъж, или на нещо друго. Имаше и нещо като сол и смазка за меч, така поне подскачаха кучетата.

Гулд огледа шестте кучета — бяха увесили глави и изплезили езици.

— Тия дири. Докъде водеха?

— Изтървахме ги долу при кейовете — имаше миди и риба, с които да се оправим, нали? Или дирите бяха омагьосани. Дечицата ми тука скочиха всички на един чувал гнила риба… Необичайно за тях, ама много.

— Ако съдя по миризмата, не само те са скочили на чувала вмирисана риба.

Кучкарят се намръщи.

— Помислихме, че може да е по-добре да скрием нашата миризма, сър.

Гулд се доближи до мъжа, потръпна и бързо отстъпи назад. „Гуглата да ме вземе, наистина не само кучетата са се отъркаляли в рибата!“ Зяпна кучкаря.

Мъжът извърна очи, облиза устни и се прозя.

Гласът на Събли отекна към кухнята:

— Гълъби! Гнездят над главите ни, под стрехите, в улуците — защо не направи нищичко, Емансипор? А сега… сега… О, Солиел да не дава дано!

Глас, който проникваше във всяко кътче на къщата. Глас, от който нямаше къде да избяга. Поне у дома.

— Но скоро… — измърмори Емансипор.