Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Веднага! — Писарят заситни по коридора, а Гулд отново се обърна към Рийзи, който изглеждаше примирен. Сержантът заговори кротко: — Ефрейторът ми, Рийзи, ще вдигне голям шум. Ще бъдеш обезоръжен и задържан. Шумно. Ти направи всичко, което можа. Никой свестен господар няма да намери причина да те уволнява. Направи го както казвам, Рийзи, и няма да бъдеш арестуван. Или убит. Иначе пак ще влезем — по-бавно, докато не ти остане дъх, и тогава ще те посечем. Е, как предпочиташ?

Рийзи отпусна рамене.

— Добре, кучи син такъв.

Чуха тежките ботуши на ефрейтора по стълбището, дрънченето на ножницата му по парапета, после — задъханото му дишане, щом се появи на площадката, вдигнал меча пред себе си и със зачервено лице. Очите на младия мъж се разшириха, като видя сержанта си и слугата, които стояха спокойно и го гледаха. После затича, щом Гулд му махна с ръка.

Гулд отново се обърна към Рийзи и му прошепна:

— Добре — изшепна на слугата. — Направи го по-убедително.

Пресегна се и сграбчи Рийзи за обшитата със сърма яка на палтото. Старецът изрева, изрита назад с ботуша си по вратата и тя се разтърси в рамката. Гулд го дръпна настрана и го избута към стената. Ефрейторът стигна до тях.

— Меча на шията на кучия син! — нареди Гулд и момчето се подчини с ненужно усърдие, като едва не преряза гърлото на Рийзи: Гулд притеснено спря ръката му.

В този момент вратата се отвори. Мъжът на прага огледа сцената в коридора с ленив студен поглед, след което се извърна към Гулд и каза тихо:

— Пуснете слугата ми.

Кръвта на Гулд се смрази. „Този не си поплюва.“ Сержантът махна на ефрейтора.

— Отдръпни се, момче. — Объркан, стражът се подчини. — Прибери — заповяда му Гулд и мечът се хлъзна в ножницата със стържене.

— Това е по-приемливо — каза чужденецът. — Моля, заповядайте, сержант, след като сте толкова нетърпелив да се срещнем. Емансипор, ела с нас.

Гулд кимна на ефрейтора си и каза:

— Изчакай тук, момче.

— Слушам, сър.

Тримата влязоха в стаята и Рийзи затвори вратата и пусна резето.

Гулд се огледа. Писалище, отрупано с… парчета от каменна плоча. Останки от закуска на един стол, наскоро изядена. „Странно, вече е почти залез-слънце.“ Две разбъркани от спане легла, пътни сандъци, само единият отворен и вътре — градски дрехи, ризница — с оръжейна кутия под нея — с фалшиво дъно. Другите три сандъка здраво заключени. Гулд се доближи до писалището и огледа плочата.

— Руните са ми непознати — обърна се той към строгия домакин. — Откъде сте?

— От далечна земя, сержант. Името ѝ, уви, няма да ви говори нищо.

— Езиците ви се удават — отбеляза Гулд.

Мъжът повдигна вежда.

— Средно. Разбирам, че акцентът ми е явен.

— Кога сте научили тефтийски?

— Така ли се казва езикът? Мислех, че е молийски.

— Тефт е островът. Молл е град в него. Зададох ви въпрос, сър.

— Значи е важен? Ами, добре. Преди три седмици. При пътуването ни от Корел наех един от екипажа да ме понаучи — местен, от този остров. Все едно, езикът явно е родствен с корелри.

— Вие сте магьосник.

Мъжът потвърди с леко кимване и каза:

— Казвам се Бочълайн.

— А спътникът ви?

— Корбал Броуч, освободен евнух.

— Евнух?

Бочълайн кимна отново.

— Неприятна практика сред народа, от който идва, правят го на всички мъже роби. По понятни причини Корбал Броуч желае самота, мир и покой.

— Къде е тогава? В някой от тези сандъци ли?

Бочълайн се усмихна.

— Не казах, че е срамежлив, нали, сержант? Не, остана извън града. Тълпите го притесняват.

— Къде?

— Къде точно ли? Не мога да съм сигурен. Той… странства.

Гулд погледна парчетата плоча.

— Тези какво са?

— Несъвършени усилия, сержант. Местните шисти притежават някои интригуващи минерални свойства — несъмнено затова са ги използвали древните строители на гробници. В тях има естествена енергия. Стремя се да я обуздая към… ред.

— Дълго ли възнамерявате да останете в Молл?

Бочълайн сви рамене.

— Ще зависи доколко ще успея в усилията си. Разбира се — той се усмихна леко, — дори моето търпение си има граници.

Гулд долови намекнатото предупреждение и го пренебрегна.

— Как се свързвате с вашия приятел, евнуха… — „Проклятие, защо това ме притеснява? Историята на Молл също си има епохи на робство и кастриране… защо тогава настръхвам, в името на Гуглата?“

Бочълайн отново сви рамене.

— Проста магийка за свръзка. Ще идва на определеното място за среща точно.

— Некромант ли сте, Бочълайн? — Попита небрежно, но се обърна да види реакцията на мъжа. Видя само лека насмешка.

— Това занимание е тъмно, сержант. Нямам никакъв интерес да ровя в Лабиринта на Качулатия…

— Значи е Гуглата? Някои твърдят, че е обратното.

— Предположенията по темата изобилстват. Аз лично съм съгласен с теорията на мъдреца Кулп Старши, че некромантията заема прага на Лабиринта на Качулатия — промеждутъка между живота и смъртта, ако предпочитате. Напълно е възможно един некромант да знае повече, но едва ли ще сподели знанията си по въпроса. Практикуващите изкуствата на Смърт са много потайни.

Гулд кимна и бавно тръгна към вратата.

— Личният ви слуга е упорит човек, Бочълайн. Готов беше да даде живота си, за да опази уединението ви.