Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Да съм те питал? — изръмжа Емансипор и заби сърдит поглед в халбата си с тъмен ейл. — А и защо? Не че не го знам, нали?

— Знаеш го, разбира се! — съгласи се Дъли.

— Ей — рече Крийги и се дръпна назад, — не си хванал от оная краста, дето ви я донесоха гълъбите, нали?

— Не съм.

— Радвам се да го чуя — въздъхна Крийги. — Изкарах я веднъж. Ужасна работа. Боговете да не дават, ама страшно сърби…

— Стига за това — изръмжа Дъли.

Емансипор отпи, след което се наведе над масата.

— Трябва ми кораб. Да отплава тая нощ или утре.

Дъли повдигна вежди. Спогледа се с Крийги и двамата придърпаха столовете си по-близо.

— Ами, няма да е много трудно — измърмори Дъли.

— Прав е. — Крийги кимна. — Богат избор. Макар че зависи какво точно търсиш. Примерно, ако искаш нещо по-дискретно, „Барнсайдър“ не те оправя, щото там е капитан Пъмел, той е от честния сорт — кара по тефтера.

— А ако търсиш бърз и издръжлив — рече Дъли, — „Трофбъкет“ не ти трябва, щото плава лошо и капитан Търб дължи на половината лихвари в Молл, включително на Облър, тъй че не може да направи ремонтите.

— „Суормфлай“ може да е добър избор, но чух, че плъховете са прогонили целия проклет екипаж и не се знае дали ще се опитат да си го върнат. — Крийги се намръщи и поклати глава. — Може да не е толкоз лесно, като си помислиш.

Дъли вдигна дебелия си показалец.

— Чакай малко. Има един. „Сънкърл.“

Крийги се задави с бирата и следващите няколко мига Емансипор и Дъли го гледаха как кашля и се дави — лицето му стана мораво, — докато най-сетне не се оправи и не си пое дъх.

Емансипор се обърна към Дъли.

— „Сънкърл“ ли каза? Не знам за тоя…

— Дойде от Стратем — обясни Дъли и сви небрежно рамене. — Трябваше му малко ремонт тука. Ние с Крийги поразтоварихме малко и им пробутахме железни пирони на добра цена.

Крийги, вече съвзел се достатъчно, за да може да говори, се изкашля и рече:

— Да. Дъли е прав. Корабът изглежда добре и със сигурност е бърз. Капитанът е много кротък — Гуглата да ме вземе, целият екипаж са кротки, хрисими хора. „Сънкърл.“ Идеален за нуждите ти, Манси, каквито и да са ти нуждите. На Търговския док е, точно зад валяците.

Емансипор допи ейла си и стана. Беше уморен, мислите му сякаш плуваха зад гъста мъгла.

— Благодаря. Отивам право там. До скоро.

— До скоро, Манси, и няма защо. Ей, Събли извади ли късмет с алхимика?

„Странно, не помня да съм им казвал за това. Е, сигурно съм им казал. Крийги е изкуфял по най-малкото ни момче — естествена загриженост, предполагам. Просто е мил и грижлив човек, нали така.“

— Оправи се много добре — отвърна Емансипор. — Благодаря.

— Няма за какво, Манси. Радвам се да го чуя.

— И аз — добави Дъли. — До скоро, Манси.

Сержант Гулд сви в улица „Куклата“ — седемдесет и седем лъкатушещи крачки измъчена уличка, загърната в сянка. И толкова тясна, че в раменете му с неспокойно потракване и шумолене се отъркваха стотици дървени, костени, парцалени и пернати кукли, увиснали за шията от тераси на дюкяни на върви от косъм или водорасло. Очи от раковина или пък нарисувани сякаш го проследяваха, докато минаваше, все едно грозните чучела и марионетки бяха обладани от демони. Някои от тях бяха всъщност — Гулд го знаеше много добре. Улица „Куклата“ не влизаше в списъка му на любимите места за разходка в Печалния Молл. И да го следяха човешки очи, бяха скрити в студения сумрак на дюкяните.

За зла беда схлупеното дюкянче на Мърси Блекпъг се намираше в дъното на уличката, подпряно на стената на склад и с лице към изгърбения калдъръм. От издадената тераса висяха десетки грозни четинести кукли с уродливи лица, ухилени под кичурите мазна коса и с лъскави очи от оникс. Гулд присви очи към тях. Беше свинска кожа по-скоро, лошо ощавена и набръчкана.

„Гуглата само знае кой ги купува тези неща.“

Изпод балкона прозвуча дълбок мелодичен глас:

— Кукла за дребосъците ли ще купуваш? Всяко дете трябва да се плаши, а моите мъници са ужасни, нали?

Гулд се провря през редицата миниатюрни бесилки и попита намръщено:

— Къде е старицата?

Смуглото красиво лице, загърнато в кариран шал, се извърна и две изумително сини очи го изгледаха с любопитство.

— Старицата ли, войниче?

— Онази, за която казват, че държала този дюкян — отвърна Гулд. — Която продава тези кукли и други, също толкова гадни… неща. Която се мярка на мястото на всяко убийство последните две седмици. Мърси Блекпъг.

Жената се изсмя гърлено.

— Аз съм Мърси Блекпъг. Сигурно питаш за сестра ми, Минси. Тя носи стоките ми на пазара.

— Сестра ти? Онази бабичка? За глупак ли ме взимаш?

Жената започна да пълни наргиле. Дългите ѝ пръсти напомниха на Гулд за морски змии.

— Различен стил на живот, уви — каза тя. — Минси не яде месо, нито риба. Само зеленчуци. И билки. Не пие алкохол. Не пуши дъранг, нито любимия ми ръждивец. Целомъдрена е, ранобудница, и си ляга по залез-слънце. Тича по скалната пътека чак до Жалостивия нос и обратно всеки ден, каквото и да е времето. Само с една година е по-голяма от мен. На трийсет и шест.

Блъвналият дим изпълни съборетината с мъгливи валма.