— Чудесно начало — отбеляза Бирклас. — Белят се като стриди, сигурно доказателство за културна порода.
Гулд се намръщи.
— Културна порода? За Бладър ли говориш, или за плъховете?
— О, колко фмешно, фержант — изфъфли Бладър Роу. — Хапнете ф наф, моля.
— Благодаря. Вече ядох.
Бирклас се обърна към партньора си.
— Не можеш ли да схванеш, приятелю, че сержант Гулд е в силно душевно неразположение? Ужасни убийства всяка нощ! Камбаните ехтят! Плъховете щъкат насам-натам и дори Бялата грива се крие в най-дълбокото си заливче. Мда, нещо мръсно дебне из прелестния Молл, а тук при нас е главният му ловец, дошъл при нас поради нужда от помощ.
— Определено фъм в тефение ва тежкия хал на фержанта. Ихках фамо да бъда любевен!
— Стига спорове за учтивост — изръмжа сержантът. — Чувал съм ви да споменавате сто пъти за Бялата грива и искам да знам, веднъж и завинаги, той наистина ли съществува?
— Псолютно!
— Неоспоримо, сержант.
Гулд впи очи в Бирклас.
— И е соултейкън?
— Аха. Невзрачен човечец, в тази си форма. Но щом се превъплъти, е най-ужасният плъх. Умен и зъл тиран, Владетел на Косматото кралство, Убиец на всички поборници, Лъстител на Най-висшата…
— Да, да, всичко това, знам. И казваш, че се крие от нашия убиец?
— Дълбоко-дълбоко, сержант. Тръпне…
— Разбирам. Мога ли да допусна тогава, че Бялата грива е срещнал този убиец?
Бирклас сви рамене.
— Може би. По-скоро вестоносците му, или стражите му по ъглите, или надничащите му от покривите…
— Но не и дегуфтаторите на франата му — намеси се Бладър.
— Не — съгласи се сериозно Бирклас. — Дегустаторите му със сигурност не. Бладър, а дегустаторите му как са?
Бладър Роу обърна шишовете в жарта.
— Готови фпоред мен.
— Чудесно! Е, сержант, можем ли да ти помогнем с още нещо?
— Може би. Принцесата и Лордсън Хум?
Бирклас повдигна вежди.
— О, драги, това не е разговор за на маса…
Гулд седна на тревата.
— Мога да почакам.
Кулата на Мъртвия Секаранд заскърца под напора на духащия откъм брега вятър, който се беше усилил след като слънцето се скри, и Гулд загърна наметалото около раменете си. Студено му беше повече от умора, отколкото от вятъра. Дневната пелена пушек долу се беше разсеяла. Светлини от маслени лампи и свещи бяха изпъстрили като разкаляни звезди жилищните сгради в жалко смъртно отражение на настръхналото нощно небе.
Гулд чу шумолене по стълбището, а след това и запъхтяното дишане на Стул Офан.
— Кълна се в неспокойния сън на Бърн, Гулд — изпъшка старецът, щом се качи на платформата. — Една проста среща на ъгъла на някоя улица щеше да е за предпочитане.
Сержантът се подпря на един зъбец и погледна надолу към пристанищния квартал.
— Май го докопах, Стул.
— Сигурен ли си? Кога ще направиш ареста?
— Този детайл не съм го уточнил още. Дали съм сигурен? Е, стомахът ми още е стегнат — пропуснал съм нещо, но то все пак май ще сочи към същия човек, щом разплета възела.
— Какво искаш от мен?
Гулд се обърна. Стул Офан стоеше близо до капака и бършеше челото си с копринена кърпа. Магът сви немощно рамене.
— Не съм много добър с височините, сержант. Ще ми простиш, ако остана тук, макар че с нищо не ми помага, както се люлее цялата сграда.
Гулд отвори уста да каже нещо, но се намръщи и рече:
— Та ти живееш в проклета кула!
Офан отново сви рамене.
— Ами… очаква се от мен. Нали? Но живея предимно на долния етаж.
Сержантът го изгледа замислено, после въздъхна.
— Мислех за кучетата. Ония, дето ги пратих по следите след убийството на Лордсън Хум. Мъж, може би двама мъже — един воин или ветеран — другият неизяснен. И женска миризма също, или две жени, или нито една…
— Щом кучетата са заподскачали на женска миризма, Гулд, как може да не е имало нито една?
— Хубав въпрос. Би ли се опитал да отговориш? Преди това да ти кажа, че
Стул Офан се намръщи. Попи отново челото си.
— Не разбирам.
Гулд отвърна с гримаса:
— Спомни си за собствените си открития, маг. И за колебанията си. Отговори ми следното: мъж, който не е мъж, и би могъл да се сбърка с жена — ако разследването е с магия — или дори ако куче открие миризмата. Допусни, че усилията ти да разкриеш пола на убиеца
— Мъж, който не е мъж? Сбъркан с жена, дори от кучета? Сержант, не може да се извади отговор от такова объркване. Били сме нарочно подведени…
— Не. Било е по-скоро въпрос на безразличие от страна на убиеца — от предишен опит, че такива опити за засичане неизбежно се объркват. Като демонска гатанка, Стул Офан. Отговорът е твърде прост. Не мисли чак толкова.
Магът се намръщи.
— Подиграваш ми се, Гулд.
Гулд отново се обърна и се загледа към града долу.
— Каква би била дирята на един евнух, Стул Офан?
Чу как мъжът зад него изсъска през зъби.
— Прав си, сержант. Демонска гатанка, наистина. Намерил си убиеца.
— Знам кой е — поправи го Гулд. — Не съм го
— Но мисля, че някой друг го е направил. Възелът започва да се разплита.