Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Не толков бърво! — извика някой отстрани.

Гулд успя да извърне глава и видя Бладър Роу и Бирклас Пунт: стояха оттатък фонтана, придърпали шапките над челата си. Бяха се подпрели на куките си за плъхове с дългите дръжки.

— А вие пък кои сте? — попита учудено Бочълайн.

— Убий ги — изхленчи Корбал Броуч. — Не ми харесват. Изнервят ме.

— Стой спокоен, приятелю — усмири го Бочълайн. — Макар да споделям притеснението ти, сигурен съм, че може да се спогодим любезно.

Гулд зяпна двамата мъже с широките шапки. „Но те са само ловци на плъхове — защо е това безпокойство?“

Бирклас гледаше демона Кенил'ра с отвращение.

— Ужасно привидение, марш оттук!

Демонът се сви, потрепери и изчезна.

На калдъръма Бялата грива изведнъж вдигна глава, огледа се и заситни към сенките.

— Това беше неучтиво — възрази Бочълайн. — Не обичам слугите ми да бъдат освобождавани от друг освен мен.

Бирклас сви рамене.

— Молл може наистина да е скромен град, чародеецо, но само външно. Има си своите игри и играчите си, и обичаме нещата такива, каквито са. Ти и некромантският ти приятел… разстроихте нещата.

— Нефта, които не обифат да ги рафтройват — добави Бладър.

— Миришат на гробница — рече Корбал Броуч.

Бочълайн кимна замислено.

— Миришат, да. И все пак гробниците на този град са толкова… незначителни… не мога да си представя…

— Преградите не са вечни — измърмори Бирклас. — Макар че ще ви призная, отне ни известно време, докато стигнем от Могилата. И се оказа, че сме изпреварени от почти всеки ефикасен дух, погребан някога в по-малките гробници. Използваха плъхове, виждате ли. Бладър и аз обаче — не. Все едно, достатъчно с всичко това. Смятайте се за изгонени от Печалния Молл.

Бочълайн вдигна рамене.

— Приемливо. Бездруго тъкмо си тръгвахме.

— Добре. — Бладър се усмихна.

Гулд се посъвзе, подпря се на стената и се изправи.

— Проклет да си, Бочълайн…

Чародеят го изгледа изненадано.

— Това пък защо, сержант?

— Хората ми. Това ти спечели моята кръвна клетва…

— Глупости. Те не са убити. Скиторят объркани. Нищо повече. Заклевам ти се.

— Ако лъжеш, маг, по-добре ме убий сега, защото…

— Не лъжа, сержант. И доказателството за това е във факта, че те оставям да живееш.

— Истината казва — увери го Бирклас. — Както намекнах преди малко, повече няма да търпим.

Бочълайн отпусна ръка на рамото на Корбал Броуч.

— Да си ходим, приятелю. Можем да намерим добрия ни слуга на кейовете.

Полузаслепен от болката, Гулд загледа след двамата отдалечаващи се мъже.

Принцеса Шарн също сякаш беше дошла на себе си. Лицето ѝ беше бяло като луната.

— Той искаше да ме убие! — изсъска гневно тя.

— Той е един проклет евнух — каза Гулд. — Какъв чар можеше да му предложиш? Та той дори няма нужда да се бръсне.

Стек Маринд изохка, а после рухна на калдъръма и арбалетът му издрънча, но без да стреля. Гулд се обърна към него и видя, че е изпаднал в несвяст. Усмихваше се глуповато.

Бирклас Пунт и Бладър Роу докоснаха елегантно с пръсти шапките си в поздрав към Гулд и закрачиха небрежно по пътя си.

Сержантът се отдръпна от стената, залитна, но успя да се задържи на крака. Кръв беше потекла по шията му. Чу далечни гласове. Хората му най-после идваха. Гулд въздъхна и очите му се спряха на слугинята. Тялото ѝ лежеше сред локва кръв. Улично псе затича целеустремено към нея. Стомахът на сержанта се обърна.

— Лудост! — прошепна той. — Пълна лудост!

От сенките в уличката някой изсъска и хриплив старчески глас извика:

— Видя ли докъде води живот в поквара?!

Емансипор Рийзи се събуди скапан от умора и се усети, че е зяпнал четирите пътни сандъка, стегнати на стената пред него. Заля го скърцане и скрибуцане, а нарът, на който лежеше, заподскача и се залюшка под него.

„«Сънкърл». А, да. Гуглата да ме вземе, каква ужасна нощ!“

Бавно се надигна. Корабът се издигаше и пропадаше — намираха се в Пропадите, отвъд залива на Молл и в протока Десятъка. Въздухът в тясната каюта беше горещ и влажен. „Едва ми остана време да я известя. Тя ще се оправи, може би дори ще изпита облекчение, след като се поуспокои.“ Огледа се. Другите два нара бяха празни.

Емансипор погледна ядосано сандъците. „Проклятие, колко тежки бяха. За малко да счупят оста на колата.“ Разбира се, във втория сандък на Бочълайн имаше увито в плат огромно парче шиста — човекът го беше извадил и поставил на пода. На плоската ѝ повърхност имаше изкусно гравирана шарка. Той примига към нея и се намръщи. Изведнъж си спомни, че беше имало някакъв звук, звук достатъчно странен, за да го събуди. Нещо пляскаше в един от сандъците на Корбал Броуч. Нещо се беше разхлабило.

Емансипор се надигна, развърза ремъците и огледа ключалката. Ключът беше пъхнат. Превъртя го и отвори тежкия капак.

Нямаше думи, с които да опише ужаса, който видя вътре. Задавен, Емансипор затръшна капака и ръцете му зашариха нервно, докато намести задържащите ремъци.

Каютата изведнъж се оказа много малка. Трябваше му въздух. Трябваше… да се махне оттук.