Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Ловецът до Гулд вдигна оръжието си и се прицели внимателно.

— Стреляй — успя да изсъска Гулд. — Стреляй, проклет да си!

Чу някакъв скърцащ звук откъм него, обърна се и видя лицето му, потъмняло сякаш под огромно напрежение.

— В името на Качулатия, какво ти става?

Гулд понечи да се изправи, но болката, която прониза главата му, беше непоносима. Успя само да зяпне, осъзнал какво става, докато ловецът се напрягаше с цялата си мощ и не можеше да помръдне нито мускул.

Зад тях проговори хладен спокоен глас.

— Стек Маринд, упорит си, нали? Можеш да се бориш колкото искаш, но те уверявам, демонът, който те държи здраво, упражнява много по-скромно усилие. Богове — продължи Бочълайн, докато ги заобикаляше, — какъв напразно похабен живот е тази безумна гонитба. Колко години минаха от онова нещастно кръстосване на пътищата ни? Твърде много. Съветвам те да се оттеглиш и да си благодарен, че отново пощадих живота ти — но, добавям, за последен път. Не милост спира ръцете ми, сър, а безразличие, уви. В края на краищата ти си само една дребна досада. Е… — Замълча, а след това извика на евнуха, докато чудовището започваше магическия жест на смърт към принцесата. — Корбал Броуч! Остави тази млада дама, стари приятелю. Горката ѝ слугиня ще стигне за тази нощ, нали?

Корбал Броуч се поколеба, а после кривна глава към Бочълайн.

— Два пъти е докосната тази, Бочълайн — заговори с писклив тънък глас. — Беше моя предната нощ, но лишен бях, аз, смиреният слуга на живота.

— Дръпването на Дамата значи — отвърна небрежно Бочълайн и закрачи към приятеля си. — Признай ѝ го.

Евнухът се намуси.

— Пак ли ще ме лишиш от раждане, Бочълайн?

— Мисля, че роди достатъчно засега — отвърна мъжът. — Освен това надуших ускоряване на събитията, тъй че пратих слугата ни до кейовете — след като натрапих дълга дрямка на ефрейтора пред „Злочестия“, разбира се. Все едно, в момента за нас се харчи голяма сума, тъй че заминаването ни е неизбежно.

— Но, Бочълайн — заговори тихо Корбал Броуч, — всички, които се доближиха до дирята ми, са събрани тук. Можем да ги накараме всички да замълчат и градът ще си остане наш за още много седмици. Дори за отделението на сержанта можем да се погрижим — кой може вече да затрудни усилията ни? Убиваме сержанта, убиваме Стек Маринд, принцесата, и хоп — отново сме си като у дома.

— В град, хвърлен в бесен хаос. — Бочълайн поклати глава. — Смъртта на Стек няма да е наше дело тази нощ, Корбал. Той ще живее още много години, за жалост. Колкото до сержанта, признавам, че изпитвам респект заради една голяма закана — ако принцесата умре тази нощ…

— Тогава го убий. Лесно се решава.

— Не толкова — отвърна вежливо Бочълайн. — Преди по-малко от час Смъртният меч Тулгорд Вайс даде кръвна клетва, осветена от Висшите жрици на Сестрите. Изглежда, антуражът ни от преследвачи е нараснал с един и също като Стек Маринд, зареденият от богиня глупак няма да се примири в лова си. Тъй че да не добавяме и сержант Гулд в списъка. Смъртният меч, окървавен от Сестрите, в момента надвива преградите ми и се приближава.

— Убий го.

Бочълайн поклати глава.

— По-добре да изчакаме година-две, докато ритуалът донякъде се изчерпа. Нямам желание да си цапам дрехите. — Обърна се, щом от другия край на улицата се чу ек на конски копита. — Ох, май бездруго вече много се задържахме…

Тулгорд Вайс беше пробил през преградите. Гръмовният тътен на бойния му кон бързо се приближи от другата страна на схлупената гробница, издигнала се като малък хълм преди улицата да се влее в площада.

Бочълайн въздъхна.

— Внезапният дар на мощ на Смъртния меч е толкова… мощен. — Вдигна ръка. — Уви, забравил е да благослови и коня си. — Последва жест. От другата страна на могилата се чу зверски крясък, а след това грохот, последван от стържене и скрибуцане. Камъните на могилата сякаш за миг се издуха на светлината на факлите, след което отново се наместиха сред пелена от прах. — Ще мине известно време — каза Бочълайн, — докато Смъртният меч се съвземе, в смисъл достатъчно, за да измъкне главата и раменете си от гробницата. — Обърна се вихрено към Корбал Броуч. — Приятелю, прекалихме с гостоприемството. Слугата ни дава парите, багажа ни го откарват на транспорта ни. Време е, Корбал. Трябва да тръгваме.

В този момент нещо бяло и голямо колкото дебела котка изхвърча от разбитата гробница.

— О, това ми хареса — измърмори Бочълайн, щом го видя, и направи нов жест.

Призрачен демон се извиси, изгърбен и огромен на пътя на белия плъх. Плъхът — „Бялата грива — досети се Гулд, — той трябва да е!“ — успя да издаде жалък писък, преди да изчезне в зъбатата демонска паст.

— Изплюй го! Веднага! — ревна Бочълайн и пристъпи напред.

Демонът потръпна и отпусна рамене.

— Плюй!

Демонът изплю смачкана, оцапана в червено буца козина, която подскочи веднъж на камъните и замря.

— Корбал, прегледай нещастния соултейкън, ако обичаш.

Евнухът подуши към плъха и вдигна рамене.

— Ще живее.

— Чудесно. — Бочълайн отново заговори на демона: — Имаш късмет, Кенил'ра. Сега вземи нещастното същество и се върни в сандъка ми…