Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Аз, от друга страна, гълтам всякаква поквара — продължи Мърси. — За голямо нейно възмущение. Все едно, скъпи, разбирам, че не си дошъл да опиташ от… стоките ми.

„Ще трябва да помисля за това. Проклятие, не се разсейвай!“

— Искам да знам какво е естеството на интереса на Минси към убийствата. Къде е тя?

— Сигурно на кейовете, досажда на моряците.

— За какво?

— Те са оскърбление към добрите нрави. Минси иска да ги превъзпита…

— Чакай, тя да не е жената, дето ходи да увещава краля всяка седмица?

— Същата. Сестра ми би се радвала да види Печалния Молл като бастион на непорочното и целомъдрено поведение. Пороците се наказват със смърт, разбира се. Този ръждивец е с ментова есенция, искаш ли да опиташ?

— Не. — „Не сега. По-късно може би. Да, по-късно…“ — Не, казах!

Сините ѝ очи се разшириха.

— Настоявах ли?

— Извинявай. Не, не си.

— Сестра ми сигурно посещава местопрестъпленията, за да печели съмишленици. Залага на страха, както можеш да се сетиш.

— Тогава защо те търпи? Толкова, че да се опитва да продава куклите ти на пазара?

Мърси се засмя.

— Точно ти трябва да знаеш, че кралските шипове рядко остават… без украса. Печалния Молл ражда престъпници по-бързо от плъховете, по-бързо, отколкото кралят може да ги беси дори.

Гулд погледна най-близката висяща от тавана кукла. „Не е свинска кожа значи.“

Мърси дръпна от мундщука и продължи:

— Кожата на престъпници. Сестра ми намира иронията за превъзходна.

Червата на сержанта се обърнаха и той зяпна жената втрещен.

Тя му отвърна с широка бяла усмивка, която сякаш го сряза отвътре.

— Най-вече роднини на покойниците са, клиентите ми имам предвид. Спомени за починалите. Кой може да обясни човешкия ум?

— Може да намина пак — измърмори Гулд и излезе.

— Щом казваш — засмя се тя. — До скоро, сержанте.

Той стъпи на улицата и се помъчи да озапти мислите си.

— Пази се от сестра ми, момче! — кресна старчески глас от сенките вдясно.

Гулд рязко се обърна.

Сбръчканото лице на Минси му се хилеше мрачно между две обесени кукли. Малко зъби ѝ бяха останали, изтъркани на жълти пънчета.

— Тя ще те умори! — изхъхри вещицата. — Тя е яма! Въртоп от поквара! Съблазнителка. Знае най-тайните гнезда на порока в Молл — няма да повярваш докъде стигат деловите ѝ интереси!

Гулд присви очи.

— Гнезда на порока ли каза? Кажи ми, Минси, дали няма да знае и подробности кой посещава такива места?

— Всичко знае тя, злата ми сестра! Освен как да се грижи за себе си! Лошо здраве я чака, още невидимо засега, но е сигурно като Качулатия! Скоро ще види тя! Скоро, освен ако не се поправи!

Сержантът огледа улицата. „Няма причина да го отлагам, нали? Никаква. Трябва да разпитам Мърси. Подробно. Може да отнеме часове, но няма как.“

— Не се поддавай! — изсъска му Минси.

Гробница „Могилата“ беше най-голямата и единствената обрасла с трева гробница в Печалния Молл. Беше разровена и опоскана от незапомнени времена и притежаваше уникалното качество да не притежава нищо. Камъни, пясък и глинени чирепи бяха единственото, което изравяха безбройните плячкаджии и антиквари.

Гулд намери двамата видни ловци на плъхове в града да похапват на открито горе на Могилата. Бяха си наклали огън, на който печаха одрани плъхове. Отстрани чакаше прашна бутилка с хубаво вино и глинена делва със запечатан капак.

Бирклас Пунт и Бладър Роу не бяха особено типични сред професионалните ловци на плъхове в Молл. Все пак сержантът се възползваше от време на време от огромното им знание за всяко въобразимо кътче в подземния свят на града и ги смяташе за достатъчно ценни, за да търпи странностите им.

— Какъв сериозен поглед! — подхвърли Бирклас и махна широко с омазнени пръсти, докато Гулд се изкачваше по могилата. — Чудя се, защо тъй често виждаме незнатните да се шляят унило, обременени със сериозността на окаяната си съдба? Не е ли тогаз единствената задача на чистокръвните граждани на прелестния Молл да си прекарват дните — че и нощите — с искрено небрежие?

— А какво толкова ѝ е чистото на твоята кръв, Пунт? — изсумтя Гулд, щом стигна до двамата.

— Изключителната цел, бедни ми сержанте, е най-прочистващото от всички усилия. Вижте тук, пред вас, прелюбезния мен, а отстрани до мен — него. Ние двамата сме най-изключителни.

Двамата бяха облечени в дрипи, ако не се брояха големите широки кожени шапки — на Бирклас боядисана в избеляло от слънцето морскосиньо, а на Бладър — в петнисто жълто. Безброй плъши опашки висяха от коланите им от връв, а около китките и глезените им имаше още плъши опашки, навързани изкусно на плитки.

Бладър Роу посегна към делвата и отвори капака с оцапаната си с кръв кама.

— Идвате тофно навреме, фержант. Плъховете фа пофти опефени, а мънинките в фаламура фа идеалното меве. Моля, нафтанете фе до наф.

— А аз — добави Бирклас — ще налея от винцето, докато партньорът ми ни извади от мезенцето.

Оцетът беше направил голите плъхчета по-розови от естественото, детайл, който странно подсили ужаса на Гулд, докато гледаше как Бладър извади едно, лапна го и измляска.