Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Емансипор отиде до леглото и се изпъна на него. „Ненужно да тревожим Гулд. Разбира се. Кой, аз некромант? Моля ви се, сър. Ха!“ Беше изтощен, но не очакваше да спи добре. „Никак няма да е добре.“

Гулд влезе в „Кривогледия“ и спря в сумрака до вратата. Очите му веднага се насълзиха от гъстия тежък дим, напластен в тъпкания с хора салон с нисък таван, и шумотевицата го заля като тъмна вълна.

Войникът, когото бе изпратил да проследи чужденеца, се измъкна от навалицата и се приближи.

— В дъното е, сър. Можем да го видим по-добре от тезгяха.

— Води — изръмжа Гулд.

Гласовете заглъхваха от двете им страни, докато вървяха към дългия хлътнал тезгях покрай едната стена, гласове, които отново се извисяваха зад тях с явно облекчение. „При Кривогледия“ се броеше за едно от най-долнопробните и съмнителни заведения в Печалния Молл. Ако беше поискал — и ако разполагаше с още трийсетина стражи, — Гулд можеше да арестува всички присъстващи, просто по принцип.

Стигнаха до тезгяха и младият войник се обърна и посочи към масите в дъното.

— Ето там, сър.

С гръб към задната стена седеше човек със сиво наметало с качулка, лицето не се виждаше в сенките. Сивото наметало, покриващо раменете, беше опърпано. От мястото на Гулд десният крак на мъжа се виждаше от коляното надолу, обут в мокасина, с голям ловен нож в кания, затегната на прасеца. Мършавите му дългопръсти ръце, загърнати около половницата, бяха загорели и нашарени с белези. На стената зад мъжа беше подпрян дълъг лък без тетива.

Намръщен, Гулд пристъпи напред, но ръката на войника го спря.

— Не той. Онзи там.

— Аха. — „Чудех се на внезапната промяна на облеклото…“ Чужденецът, когото бе забелязал на последните две сцени на убийство, седеше на съседната маса до мъжа с качулката. Беше все така в броня, седеше с гръб към салона и ядеше шумно — мляскането, пръхтенето и сумтенето му се чуваха дори през екнещата врява на гостите. — Изчакай тук, войник — нареди Гулд и тръгна към мъжа.

Някакъв местен седеше на масата с чужденеца и бърбореше:

— … та си викам, на мене си де, викам си: „Ама туй не е моята къща! Поне не мисля, че е тя!“ Покривът, видиш ли, почваше някъде от кръста ми, а не че съм висок мъж, както виждаш. Тук ли беше при дъждовете? Преди две седмици? Порой! Както и да е, та какво стана? Ами, къщата да била вдигната върху гробница — нищо изненадващо тука, не и в Печалния Молл, нали? Но един канал да вземе да се запуши и водата си пробила друг път до морето — и точно през могилата под нас! Цялото проклето нещо се смъкнало и понесло къщата надолу! И не стига това, ами и жена ми там, в леглото, и не сама! О, не! Не и скъпата ми неверница Мъли! Четири — преброих ги — четири проклети призрака вътре с нея. Дребни, разбира се — нищо повече не излиза от ония гробници, — но достатъчно силни да гъделичкат, щипят и опипват, малей, да видиш дали не се забавляваха хубаво със стенещата Мъли! А тя стене и моли за още! „Още! — вика. — Още!“

— Стига — изръмжа Гулд.

Местният вдигна глава и кимна.

— Ами и аз това рекох! Рекох…

— Млъкни! — сряза го сержантът. — Намери си друга маса. Веднага.

Чужденецът беше вдигнал глава при гласа на Гулд, но сега я наведе и продължи да яде.

— Ъъ… — Местният стана и избута стола си назад. — Добре. Веднага. Чух ви, сержант Гулд — о, да, познавам ви. Виждал съм ви. Стотици пъти… не, нищо незаконно не съм правил, нищо, което можете да докажете поне…

— Разкарай се веднага — отсече Гулд, — или ще мина, без да доказвам нищо, и ще те хвърля в дранголника поне за две-три седмици.

— Махам се. Ето на, виждате, тръгвам си…

Гулд го изгледа, докато се изсулваше през тълпата. После въздъхна и бавно се отпусна на освободения стол до чужденеца.

— Имам няколко въпроса към вас.

Чужденецът се оригна, изпръхтя и продължи да яде.

— Откъде сте? И защо по дяволите толкова ви интересуват убийствата?

Чужденецът изсумтя и поклати глава, все още без да поглежда Гулд.

— Просто разглеждам забележителностите, сержант — каза с груб акцент.

— Молл не е кой знае какво, но може да предложи повече от задни улички с разчленени трупове.

Мъжът помълча.

— Тъй ли?

— Освен ако, разбира се, вие не се занимавате с убийства.

Чужденецът взе останалото му парче хляб и го начупи в супата в паницата.

— И да правя това, сержант, не го правя по този начин.

— Ако това правите, какво търсите тук тогава? — отвърна Гулд.

— Минавам пътьом.

— Значи утре си заминавате.

Чужденецът сви рамене.

— Би могло.

— Къде сте отседнали?

Мъжът най-сетне се обърна към Гулд с широка усмивка.

— Онова войниче, дето го пратихте да ме следи, трябва да знае.

Сержантът присви очи.

— Той ми докладва редовно. Ако не ми се обади в определеното време, лично ще дойда да ви потърся.

— Както искате.

Гулд стана.

— Остана ви парче от хляба.

— За боговете.

— А ако не са гладни?

— Те винаги са гладни, сержант.

— Изглеждаш ужасно, Манси — каза Крийги ухилено, щом Емансипор се тръшна на стола. — Събли още ли те буди нощем, старче? — И намигна на Дъли, който седеше срещу него. — Мене ако питаш, прилича на жена, ъъ, с големи апетити…