Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Ефрейторът, застанал изнервен с ръка на късия меч, беше единственият останал на площада, освен едно дръгливо псе, проскубаната врана, кацнала на стълба, и няколкото чайки, които се биеха за нещо в каналния изкоп.

Откъм морето повяваше бриз, съвсем малко по-прохладен от знойния задух в града. Гулд избърса потта от горната си устна и закрачи към ефрейтора.

— Нещо интересно, момче?

Младежът поклати глава.

— Не, сър. Тук съм от цял ден, сър.

— Съжалявам, задържах се в кралския дворец. Уморен ли си?

— Да, сър.

— Добре, да почваме. Запомни ли адреса от обявата?

— Да, сър. И чух от един ловец на плъхове, че били двама, чужденци, дошли са на „Мъгливият ездач“…

— Казвай.

Ефрейторът пристъпи неловко на място.

— Ъъ, ами, „Мъгливият ездач“ е тръгнал от Корел, след като е разтоварил малко желязо, и е отплувал за Меър тази сутрин. А, и чужденците са си наели слуга.

— Слуга ли?

— Да, сър. И слугата е кочияшът на Балтро Търговеца, сър.

Гулд се намръщи.

— Добре, момче. Да тръгваме.

— Да, сър. Ханът „При Злочестия“. Не е далече.

Портиерът Далг се ухили свойски на Гулд.

— Изобщо не съм изненадан, че идвате, сержант, ама изобщо. Дошли сте да видите Облър, нали? Само че той се пенсионира. Не заема пари повече, поне доколкото знам, и…

— Имате двама гости — прекъсна го Гулд. — Чужденци.

— О-о, да, да. Странни хора.

— Какво им е странното?

Портиерът се намръщи и се почеса по главата.

— Ами… Странни са си. Единият изобщо не излиза.

— А другият?

— И той не излиза често, а сега хич, след като си намериха слуга. А, и никой не идва при тях, и ядат в стаята си също тъй.

— Значи и двамата в момента са вътре?

— Да, сър.

Сержантът остави ефрейтора с портиера и влезе в „Злочестия“. Моментално се натъкна на съдържателя на странноприемницата, който се приближи с купа за жертвени дарове и кърпа в ръце. Бързо остави купата на един рафт и затъкна кърпата в колана си.

— Гвардеец, с какво мога да ви помогна?

Гулд загледа дългите, зацапани с черно пръсти на мъжа — започнаха да тъкат нервна шарка, докато се свиваха и разтваряха пред корема му.

— Ти беше Облър, нали? Раздаваме го честно напоследък, така ли?

Мъжът пребледня.

— О, да, гвардеец. От години! Въртя това заведение, видите ли, и се занимавам с писарство, като страничен доход. Вече съм почтен човек, сър. Уважавам закона и прочие, сър. — Очите на Облър зашариха настрани.

— Искам да говоря с двамата ти гости чужденци, Облър.

— О! Ами да ги повикам тогаз.

— Ще дойда с тебе.

— О! Ами, добре, заповядайте, сър.

Изкачиха се по тясното застлано с тежък килим стълбище и закрачиха по коридора. Облър почука на вратата. Отвътре се чу мъжки глас:

— Какво има, Облър?

Писарят се наведе към Гулд и прошепна:

— Това е Рийзи. Прислужникът. — После извика: — Офицер от градската стража иска да говори с господарите ти, Рийзи. Отвори.

Гулд го изгледа ядосано и изсумтя:

— Следващия път просто кажи да отворят.

Отвътре се чу тих разговор и той вдигна ръка да почука по-силно, но вратата изведнъж се отвори и слугата бързо се изсули в коридора, след което я затръшна.

Щом позна сержанта, Емансипор се облещи.

— Емансипор Рийзи — каза Гулд. — Разпитвах те няма и преди два дни, а ето, че те заварвам тук. Странно, нали?

— Човек има нужда от работа — изръмжа Рийзи. — Нищо друго няма тук.

— Казах ли, че има?

— Казахте „странно“, но няма нищо странно, освен че вие идвате тук.

„Хм, прав е кучият му син.“

— Искам да говоря с господарите ти. Можеш да ме представиш или каквото там искат да направиш.

— Ъъ, вижте, сержант. Господарят ми съжалява, но не приема гости тази вечер, защото е в критичен момент в изследванията си…

— Не съм тук като гост, старче. Или ме представи, или се разкарай. Ще говоря с тях вътре.

— Само един има вътре. Господарят Бочълайн е учен, сержант. Не бива да го разсейват…

Гулд изръмжа и се опита да избута Рийзи настрани, но старецът се запъна на място. Сержантът се изненада от силата му, а после видя старите белези от меч по дясната му ръка. „Проклет ветеран. Мразя да си имам работа с ветерани — не се огъват.“ Гулд отстъпи назад и ръката му се отпусна на меча.

— Направи повече, отколкото трябваше да се очаква, Рийзи, за да изпълниш желанието на господаря си да не го безпокоят. Но аз съм сержант от Градската стража и това е официално посещение. Ако продължаваш да ми пречиш, ще свършиш в тъмницата. — Напрегна се, щом сбръчканото лице на Рийзи се навъси опасно. „Проклет ветеран!“ — Не ми създавай главоболия. Недей.

— Ако ви пусна, сержант… — изстърга гласът на Рийзи, — сигурно ще ме уволнят. А тази работа ми трябва, сър. Нямам кой знае какъв късмет, както знаете. Тази работа ми трябва и смятам да си я запазя. Ако имате въпроси, сигурно мога да отговоря, или не, но няма да ви пусна.

— Дъх на Гуглата. — Гулд въздъхна и отстъпи назад. Обърна се към Облър, който бе започнал да хленчи и да кърши отчаяно ръце. — Доведи ефрейтора ми, Облър. Той е вън на входа. Кажи му: „На бегом, с извадено оръжие.“ Ясно?

— О! Умолявам ви…