Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че тя е на ход — каза Гулд, загледан как фенер след фенер светваха по върховете на покривите, всеки бележещ пътя, поет от единствената загадка, останала в тази игра. Сержантът бързо се обърна и затича към стълбището. — Прибирай се вкъщи, маг. Нощната работа започва не на шега.

Беше направил разпитите си след аудиенцията си с краля. Беше задал достатъчно въпроси, прилагайки подходящия натиск където се наложеше и беше извлякъл достатъчно подробности, за да сглоби нещата. Гадните пристрастия на Лордсън Хум включваха жажда за кръв, прилагането на болка. Точно това беше привлякло него и принцеса Шарн един към друг. Точно това бе направило — както за лорда, така и за Селжур — съюза непривлекателен. Адски плашещ всъщност.

Последната нощ не беше имало придворна слугиня с нея, защото момичето вече е било отпратено по дирята на убиеца. Хуми се беше оказал просто новак в тези извратени изкуства, свързани с плът и болка. Убиецът беше показал на принцесата докъде точно би могло да стигнат нещата. Обещание, докоснало тръпнещите устни на Шарн — и сега тя жадуваше за още.

Придворната слугиня си беше свършила работата добре. Човекът на Гулд беше донесъл за връщането ѝ на разсъмване. И сега тя и принцесата бяха тръгнали и щяха да доведат Гулд и хората му до плячката им.

Излезе през зейналата врата на кулата и бързо закрачи по улиците. Шарн правеше ужасна грешка. Последното, което искаше Гулд, беше да пристигне твърде късно — макар че това щеше да донесе послание на краля: „Пречите на разследването ми на ваш риск, ваше величество. Трябваше да ми разрешите да я разпитам.“ Но удовлетворението от това не заслужаваше живота на една млада жена. По-вероятно живота на две млади жени, тъй като придворната прислужница сигурно щеше да сподели съдбата на Шарн.

Беше хванал маршрута им от низа светлини, вдигнати от хората му, и се надяваше, че е пристигнал няколко минути предварително при входа на уличката, излизаща на Рибарския площад. Разбита и отчасти хлътнала гробница бележеше входа.

Площадът беше празен с черния стълб в центъра, без нищо на него освен плющящата обява, все още неприбрана от Бочълайн. На върха на стълба бе кацнала врана, заспала, поклащаше се от поривите на соления вятър. Улично псе мина по калдъръма и се сви до фонтана на Беру. Гулд, скрит в сенките, бавно измъкна дългия си меч. Трескаво се надяваше отделението му да е останало по дирята, която трябваше да са засекли извън двореца.

Оставаше само един неразплетен възел. Евнухът бе успял да напусне „Злочестия“ невидим. Имаше магии, с които можеше да се постигне това, разбира се. Възможност, която притесняваше Гулд.

Вцепени се, като видя загърната в наметало жена да идва от улицата вдясно от него. „Слугинята. По дяволите, какво храбро момиче!“ Видя как предпазливо се доближи до дървения стълб в центъра на площада. „За да го чака там? Това е безсмислено — не мога да си представя, че момичето е говорило с евнуха — достатъчно е да е разкрила дневното му скривалище. Не, това е напълно безсмислено.“ Помисли да извика, да затича натам, но остана неподвижен зад могилката, понеже се появи втора фигура в наметало — принцесата, тръгнала след слугинята с небрежни, изумително уверени крачки.

Слугинята беше спряла пред стълба и сякаш го измерваше с поглед, все едно се канеше да се просне в молитвена поза пред него.

Враната на върха на стълба се размърда.

Очите на Гулд се разшириха, щом го осъзна. Отвори уста, за да изреве предупредително — и тогава нещо твърдо и тежко се стовари в черепа му. Гулд изохка и се преви, за да надвие вълните от мрак. Някъде отблизо — и в същото време сякаш от огромна далечина — чу как нечий дълбок глас изшепна:

— Извинения, сержант. Този е само единият, а ги искам и двамата. Трябва да изчакаме. Трябва ни кръвта, защото само тогава Корбал Броуч ще е уязвим — достатъчно, за да повикаме помощ. И тогава дългият ми лов свършва…

Гулд не можа да окаже съпротива, щом мъжът до него, огромен, тъмен и с броня — чужденецът с ятагана — измъкна меча от изтръпналите му пръсти. На лявата му ръка бе положен тежък железен арбалет, със заредена, покрита с руни метална стрела.

— Не се безпокой — прошепна мъжът с ужасяващо варварски акцент. — Ще си получиш каквото остане от двамата, достатъчно, за да утолиш тълпата. Но сега ме остави да си свърша работата. Нямаш представа пред какво си се изправил — бъди благодарен за това.

Гулд успя някак да вдигне глава. Всичко пред очите му се въртеше и той едва можа да различи какво става при стълба. Враната беше разперила криле, след това се понесе надолу към слугинята. После всичко се замъгли, лъхна студена вълна и враната се превърна в мъж: огромен, с ризница и плешив, който изгледа отгоре слугинята. Тя каза нещо и в отговор той се изкиска. Вдигна ръка, направи лек жест и момичето се огъна на две, захъхри, а след това се свлече безсилно и се просна на калдъръма. По камъните плисна кръв.

Принцеса Шарн ахна, изпаднала сякаш в екстаз.

Евнухът бавно закрачи към нея.