Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Залитна към вратата, после навън и нагоре по изтърканите дървени стъпала. Озова се на средата на кораба. Бочълайн стоеше близо до носа, видимо непритеснен от люшкането и скърцането на „Сънкърл“. Моряците от екипажа щъкаха по палубата покрай некроманта.

Зяпнал като риба на сухо, Емансипор се добра до Бочълайн.

— Изглеждаш излинял, господин Рийзи — отбеляза магът. — Разполагам с няколко ефикасни тинктури…

Емансипор поклати глава и се подпря задъхан на перилото.

— Бях останал с убеждението — продължи Бочълайн, — че не си податлив на морска болест, господин Рийзи.

— Ъх, само първия ден, господарю. Скоро ще си стъпя на краката.

— Аа, разбирам. Разгледа ли изделието ми?

Емансипор пребледня.

— Плочата, господин Рийзи.

— О, да, господарю.

— Угаждам на Корбал в непрестанните му усилия да ражда — каза Бочълайн. — Ето защо изобретявам… платформи, така да се каже. Вписаният кръг съхранява, а ако се наложи, осигурява подхранване. И в тези занимания винаги научавам нещо ново. Тъй че всички сме възнаградени. Добре ли си, господин Рийзи?

Но Емансипор не отговори. Взираше се, без да вижда, в издуващите се сиви вълни, които напираха като стена към него с всяко пропадане на носа, и трепереше, без да усеща грохота, пронизващ корабния корпус. „Да ражда? О, боговете да не дават дано!“ Онова, което лежеше в сандъка, наблъскано вътре, тръпнещо и гърчещо се, зашити един за друг органи, всеки от които жив и несъмнено държащи души в себе си, в мъчителен затвор, от който не беше възможно никакво спасение — онова, което живееше в сандъка на Корбал Броуч… само един изкривен до безумие ум можеше да смята такова… чудовищно нещо за дете. Мечтите на евнуха за „раждане“ носеха само кошмари.

— Не мислиш ли, че този свеж, чист въздух съживява човешкия дух? — каза Бочълайн и вдиша дълбоко. — Винаги се чувствам… обновен, щом отново започнем странстването си, нашите проучвания на този свят. Добра е отстъпката, която договорихме с Бурните ездачи. Превозът по море не би трябвало да струва повече от кана или две кръв — всички можем да се съгласим с това, убеден съм. Прочие, господин Рийзи, позволи ми да се заема с лечението на тази твоя неприятна болест. При предишните ми занимания с дисекция и вивисекция установих, че причината за заболяването се намира, представяш ли си, вътре в ушите. Като алхимик с известни умения имам известна дарба да се справя с тази чувствителност, от която страдаш. Уверявам те, че…

„О, Събли…“

— Дневната светлина е възхитителна, нали, господин Рийзи? Боговете знаят колко малко виждам от нея. О, ето го и Корбал…

Емансипор се обърна натам, където сочеше Бочълайн. И там, по пенливата диря на кораба, сред десетина кръжащи чайки летеше самотна врана. Черната птица се гмуркаше и приплъзваше на вятъра като откъснато парче мрак.

— Неуморен е, милият — отрони Бочълайн и се усмихна обичливо.

„Неуморен. О!“

— Трябва да те предупредя, господин Рийзи. Надуших нещо нередно с този кораб. Тази дама, капитанът му, изглежда, не е склонна да сподели детайли за крайната ни цел, а и тази странност с пироните, господин Рийзи. Пироните, които държат този кораб цял…

Продължи, но Емансипор престана да го слуша. „Крайната ни цел? Проклет да си, Бочълайн — каза на запад, докъдето стига някой. Тъй че направих каквото каза. А сега, сега съм… в капана.“ Отвъд протока Десятъка беше открито море и се простираше… „Безкрайно, в името на проклетите богове, безкрайно, Бочълайн! Онова там е океанът, проклятие!“

— Господин Рийзи?

— А?

— Очакваш ли пътуването ни да продължи прекалено дълго?

„Вечно, кучи син такъв.“

— Месеци — отрони той, стиснал зъби.

— Олеле. Това може да се окаже… неприятно. Заради пироните, разбираш ли, господин Рийзи… може да повлияят на вписания ми кръг. Както споменах, желязото е придобило странно свойство, по някакъв мистериозен начин. Притеснението ми е, че детето на Корбал като нищо би могло да се измъкне на свобода…

Емансипор стисна зъби още по-силно. Усети как един зъб се строши.

А после смехът му изригна толкова гръмък, че подплаши чайките. Дивият им отекващ грак секна изведнъж. Моряците се развикаха. Емансипор се смъкна на колене, не можеше да спре да се смее.

— Жалко — измърмори Бочълайн. — Нямах представа, че чайките горят толкова лесно. Корбал не обича силни шумове, господин Рийзи. Искрено се надявам, че ще успееш да спреш смеха си, и то скоро. Колкото може по-скоро, господин Рийзи. Корбал изглежда възбуден. Много възбуден.

Увод към „Подветрията Накрай смеха“ Джеймс Баркли

Някой веднъж ми каза, че фентъзито не можело да се „направи“ в къса форма. Огледайте рафтовете с фентъзи и непременно ще намерите основание за съпричастие към този възглед. Да си го кажем откровено: на голям процент писатели на фентъзи им е доста трудно да се справят с една история в три дебели тома.