Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Западно от Тефт протокът Десятъка се отваря в Пустошта. Огромно пространство, през което само жадните за приключения и безразсъдните дръзваха да поемат по опасните морски трасета чак до Червения път Накрай смеха, а после — още по-натам до островите на сегюле и южния бряг на Дженабакъз, където земите на Ламатат предлагаха окаяно убежище за пирати, пройдохи, много рядко по някоя търговска гемия и повсеместните кораби, натоварени с поклонници на Падналия бог.

Само капитан Сатер и нейният първи помощник-капитан Абли Дръдър знаеха какво бе отпратило свободния кораб „Сънкърл“ извън закътаните води на Корел и Тефт. Такива пориви на любопитство, че да накарат човек да разсъждава по горния въпрос, можеха да сграбчат душата свирепо като насрещна вълна, тъй беше предупредила Бена майка ѝ със забързан шепот, а Бена не беше от тия, които с упорито самообладание ще запушат ушите си пред такъв строг съвет.

Поне не и докато майка ѝ оставаше с нея, без да млъква, а да продължава с онзи неин търкалящ се като вълна и въздишащ като вятъра глас, с плашещите врясъци, киселия смях и насмешливо вайкане, така верни и така познати, като музика на сърцето. Че то и сега чорлавата ѝ сива коса танцуваше във вятъра, развяваше се и галеше младото и — както казваха долу — възбуждащо лице на Бена, докато тя седеше присвита на обичайното си място във вранското гнездо, присвила очите си на девица, докато оглеждаше Западната пустош и белите гребени на вълните, без нито едно друго платно околовръст, и чакаше, както бе неотменният ѝ мъчителен дълг, първа да зърне потъмняването на водите, зловещо тъмните като кръв води, които бележеха Накрай смеха.

Цяла седмица вече от малкия закътан пристан на Печалния Молл, а нощем Бена слушаше как моряците мърмореха с нарастващ страх, ругаеха непрестанното скърцане на пироните в каюти и капаци, странните гласове, ехтящи от трюма и зад здравата дъбова врата на трезора — след като всички знаеха, че зад нея няма нищо освен личния багаж на капитана и запасите на екипажа с ром, а капитанът държеше назъбения ключ за огромния железен катинар. А в отговор на тези нередности, в залог, че още една нощ е минала без кръв в най-тъмната камбана, всеки моряк капваше в чашата си три капки от скъпоценната си кръв от срязан палец.

Някакво проклятие ли се беше качило на борда в Печалния Молл? Маел знаеше, нищо добро не беше дошло с пътниците, които бяха взели оттам. Благородно конте със заострена като клин брада и студени празни очи. Рядко виждан евнух — спътникът на благородника. И като техен слуга не кой да е, а самият Манси Каръка, който — беше го чула — беше изплувал от повече корабокрушения дори от Бурните ездачи, или така поне разправяха. „Мътните да ги вземат дано тия ужасни гости“, мърмореше майка ѝ всеки път, щом „Сънкърл“ дръпнеше на градус-два да изправи курса, а Бена се свиваше, докато мачтата се килваше и накланяше, люшкаше се и пропадаше, и люшкаше въжения кош на вранското гнездо толкова силно, че понякога Бена можеше да види пропадането на вълните.

„Опаки са като тоя вятър, мила дъще, тия гости, а и виж я пак там оная врана, о, пърха черно крило подир нас, че то едно късче бял корал няма на петдесет левги след Шингълс, а демонското изчадие подскача и се люшка след нас, тъмно като скръб! Гледай я оная врана, мила, да не си посмяла да правиш гнездо за такава!“

О, Бена не бе чувала майка си да стене така през цялото време, откакто споделяха това гнездо, тъй че нежно посегна да погали рехавата майчина коса, само няколко кичура останали по петнистия, покрит със солени струпеи череп над сухите незрящи очни кухини.

„Сгуши се до мен тази нощ, мила дъще, че скоро отпред ще затекат кърваво тъмните води на Накрай смеха, когато пироните ще изрекат ужасните си слова. Дръж се здраво за мен, сладко чедо, тук, високо в малкия ни дом — ние с теб ще изсмучем последната лига от ония яйца на чайки и ще се молим за дъжд да разхлаби гърлата ни, и хоп! Отведнъж ще заграчиш от радост, щом ме видиш като се извися над вълните отново узряла, скъпа моя. Гушни се до мен тази нощ!“

И тогава, далече на запад, Бена видя онова, което майка ѝ рече, че ще види. Жилата кръв. Накрай смеха. Кривна глава и нададе пронизителен вик, та да извести онези долу за дълго чаканата гледка. И изкрещя без думи:

„И благословете с добрина просещите, пратете горе ведро с храна и ром, моля ви, преди нощта да е родила!“

„И мрете всички“ — добави.

Щом безсловесният животински вик на Бена Младата във вранското гнездо заглъхна, първи помощник-капитан Абли Дръдър се качи на кърмовата палуба, застана до капитана и каза:

— Само ден закъснение до кърваво тъмното. При този насрещен вятър, който ни отклоняваше, не е много зле.

Капитан Сатер — държеше румпела — не отвърна нищо.

Абли продължи:

— Ония денраби още са подире ни. Мисля, че плуват към Червения път също като нас. — И след като отново не получи отговор, се приближи и попита тихо: — Мислите ли, че още са след нас?

Лицето ѝ се стегна.

— Абли Дръдър, попиташ ли още веднъж това, ще ти отрежа езика.

Той се сепна и подръпна брадата си.