Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Въздъхна, стана от пейката, взе дървената купа, пусна я в бъчвата с морска вода до люка и тръгна към палубата.

Към вранското гнездо на върха на главната мачта тъкмо вдигаха ведро с храна и Емансипор погледна нагоре, присвил очи срещу блясъка на слънцето. Всички казваха, че била хубава — дъщерята де. Но може би няма — оттам и зловещите крясъци, които ехтяха от време на време отгоре. А колкото до Старата Бена, е, тя си беше дърта морска вещица и не беше слизала долу от Молл насам, нито си беше показвала сбръчканото като сушена слива лице… заради което животът бе по-хубав, да. Но колкото и да се напрягаше, не можа да види нито една от двете там горе.

Все пак приятно беше да си мисли човек, че младата е хубава.

Усмихна се и тръгна към кърмата. Добре е да се усмихва човек, нали? Стомахът — приятно пълен и общо взето спокоен. Небето ясно, хубав попътен вятър, галещ морските талази. Събли далече назад и джереметата с техните глисти, изпълзяващи от дупетата им, също така далече назад, както и Събли, и тя, да де, ами, също далече назад. Убити работодатели и побъркани убийци… о, това, уви, не беше толкова далече, колкото би предпочел всеки разумен човек.

Ценно напомняне, да. Усети, че е застанал с широко разтворени крака срещу люшкането и клатенето близо до кърмовото перило, тъпчеше лулата си с ръждивец и размътеното му зрение се мъчеше да се съсредоточи върху загърнатата в черно фигура, изгърбена над задното перило. Върху дебелите бели пръсти, които шареха по куката и въжето с тежестта. Върху кръглото бледо лице и тънкия червен език, който пробягваше по меката горна устна, върху подпухналите клепачи и миглите, които пърхаха на вятъра.

Да се съсредоточи, да.

Докато Корбал Броуч нанизваше отрязаното ухо на куката.

А после я метна зад борда и започна да размотава въжето.

С идването на нощта пироните заскърцаха и това скърцане беше езикът на мъртвите. Много имаше да се обсъди, планове да се разнищят, амбиции да се споделят, ала сега, най-сетне, гласовете се усилваха с настойчива възбуда. Пленени в пироните от толкова дълго време… но освобождението вече идеше.

Червеният път Накрай смеха зовеше и вълна след вълна ревящите с грохот талази разтърсваха гредите на трюма, вълна след вълна доближаваха мрачната жила, теченията на кръвта на самия Маел.

Древният бог на морето кървеше, както бе обичайно за всички Древни неща. А където има кръв, има сила.

Щом нощта отвори уста и мракът зейна, железните пирони, които стягаха кораба „Сънкърл“, пирони, пребивавали някога в дървото на саркофази в гробниците на Печалния Молл, подхванаха най-настойчивия си, най-жаден хор.

Казано е, че дори мъртвите могат да пеят песни за свобода.

— Ако благоволиш, господин Рийзи, да извадиш ризницата ми. Почисти я от петна и масло. Ако си спомням добре, нищо повече не е нужно от тези простички почиствания, а предвид сегашното ти състояние това е щастливо стечение на обстоятелствата.

Емансипор — беше застанал на прага на каютата — примига към господаря си.

Погледът на Бочълайн остана спокоен.

— Би могъл вече да се задвижиш, господин Рийзи.

— Ъъ, разбира се, господарю. Ризницата, казахте. Ами, мога, да.

— Много добре.

Емансипор се почеса по врата.

— Корбал Броуч лови риба.

— Нима? Е, доколкото разбирам, изпитал е внезапна потребност от хрущял на акула.

— Що, коленете ли го болят?

— Моля?

— Морските вещици се кълнат в това, сър.

— Аха. Допускам, че в случая с Корбал Броуч той си е наумил някои експериментални приложения.

— О.

— Господин Рийзи.

— Господарю?

— Ризницата ми. Не… чакай малко. — Бочълайн се надигна от ръба на леглото. — Струва ми се, че сме стигнали до нещо като криза в отношенията ни, господин Рийзи.

— Сър? Уволнявате ли ме?

— Вярвам, че не е нужно да стигаме до това — каза високият светлокож мъж, докато оправяше гънките на обшитото си със сърма наметало, след което поглади острата си брада. — Това пътуване, уви, е довело до сериозна деградация в уменията ти, господин Рийзи. Всеизвестно е, че прекомерната употреба на дъранг води до намаляване на способностите, до хронично отегчение и до унищожението на всякаква амбиция у ползвателя. Мозъкът ти, накратко, е започнал да атрофира. Прекарваш периода си на будност във видимо състояние на изтръпналост и тъпота, докато периодът ти на сън преминава в безплодни усилия да се постигнат по-дълбоките нива на сън, нужни за отмора и обновление. Това, уви, те е направило едновременно безполезен и досаден.

— Да, сър.

— Ето защо, за твое собствено добро и — по-важно — за мое, съм принуден да конфискувам запасите ти от дъранг за времетраенето на това пътуване и то, ако се наложи, от този момент.

— О, сър, това ще е лошо.

Едната вежда се повдигна.

— Лошо ли, господин Рийзи?

— Да, господарю. Лошо. Нервите ми, разбирате ли. Нервите ми. Не са каквито бяха.

— И какво толкова терзае нервите ти, господин Рийзи?