Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Бена Младата чу ужасния крясък и се присви още по-ниско във вранското гнездо.

„О, да, мила ми дъще, нощта започва! Много са ужасните тайни на Накрай смеха и ако можехме да полетим на черни криле, сега е времето да напуснем гнездото, миличко! Но кой на този свят може да избяга от ужасите си? Ръце на очите, нали, и викове да удавят всички злочести скърби, а умът си има свои криле, да, тъй че внимавай със сетния полет! Право в бездната с всичката плът зад тебе!“

Звездите се вихреха чужди отгоре и „Сънкърл“ се люшкаше безпомощно, сякаш вятърът най-сетне го беше докопал в хватката си. Черни вълни ближеха корпуса.

„Но ние сме в безопасност, миличка, ние сме над окаяните съдби. Като кралици сме. Богини!“

Нов писък отекна от тъмното долу и Бена Младата осъзна, че не се чувства като кралица, нито като богиня, и че тази мачта и скърцащите въжета почти на ръка разстояние изобщо не изглеждат достатъчно далече от ужасите, които се развихряха под палубата на „Сънкърл“.

А до нея Бена Старата мълвеше и стенеше и рошавата ѝ коса пърхаше и галеше лицето на дъщеря ѝ като криле на нощни пеперуди.

— Кой пищеше така? — попита ядосано Хек и протегна фенера колкото можеше напред, а сенките затанцуваха и грубите мокри греди забърсаха темето му. Присви очи в сумрака на трюма и по кожата му изби студена пот.

И други вече се бяха събудили, но малцина се бяха осмелили на нещо повече, освен да се струпат при капака, извеждащ от каютите на екипажа, и Ърс си спомни — с колеблива насмешка — облещените им очи, зяпналите усти, кръгли и тъмни като малките дупки по скалните стръмнини, където гнездяха гущери. „Страхливци!“

Какво пък, те не бяха служили войници, нали? Нито един от тях, тъй че беше естествено да разчитат на Хек, Гъст и Бърдс Мотъл, не че някой от тях беше много свободен да упражни професията си. Не, и това идваше от само себе си при твърдата увереност, че нещо се е развихрило бързо долу, в някоя тъмна и гадна дупка. Тъй че той стоеше тук с Бърдс и Гъст до него, с фенер в ръка, и двамата зад гърба му носеха мечове, Гуглата да ги благослови.

— Брив е изчезнал — каза Гъст Хъб с напрегнат разтреперан глас. — Слязъл тука за буре с нещо.

— Брив? Помощник-готвачът ли? — попита Бърдс Мотъл.

— Не, помощник-дърводелецът.

— И той ли е Брив?

— И той, и Брив, дето плете въжетата, също.

Хек се намеси в глупавия им разговор.

— Значи Брив липсва, добре.

— Помощник-дърводелецът Брив, да.

— И е слязъл тук долу, а?

— Не знам — отвърна Гъст Хъб. — Ако тия писъци бяха негови, но не знаем със сигурност, нали? Може пък някой от другите Брив да е пищял, де да знаем.

Хек се обърна и погледна ядосано едноухия си приятел.

— Защо ще пищи някой от другите Брив, Гъст?

— Не казах, че е бил някой от тях, Хек. Казах, че не знаем дали оня Брив, или някой от другите Брив.

— Защо пък трябва непременно да е пищял някой Брив? — повиши изнервено глас Хек.

Гъст и Бърдс се спогледаха и Бърдс повдигна рамене.

— Няма причина, скъпи.

— Освен ако и тримата не са слезли за въпросното буре! — рече Гъст.

— Не това е въпросът изобщо! — скастри го Бърдс. — Защо ще слиза помощник-дърводелец да взима буре? Това е въпросът! Помощник-готвач, добре, има логика. Дори плетачът на въжета, освен ако не е търсил…

— Търсила — поправи я Гъст.

— Брив дето плете въжета е жена?

— Аха.

— Добре, искам да кажа, имаш восък в бурета, нали? И катран също, тъй че няма проблем Брив плетачката на въжета да слезе тука…

— Чуйте се само! — сопна се Хек Ърс. — Не е важно кой или коя Брив…

Горе се разнесоха викове.

— Намерили са Брив! — изсумтя Гъст.

— Но кой Брив? — настоя Бърдс. — Или коя?

— Не е важно! — кресна Хек. Вдиша дълбоко вонящия въздух и се успокои. — Работата е, че никой не липсва, нали? Тъй че кой пищеше там долу, дето го чухме?

Гъст завъртя очи и отвърна:

— Ами точно се опитваме да разберем, Хек. Тъй че стига си губил време и да проверим!

Хек пристъпи колебливо и протегна фенера още напред.

— Освен това — продължи Гъст по-тихо, — чух слухове, че Брив плетачката изобщо не е Брив. Всъщност е Горбо и обича да се облича като момиче.

Хек отново се обърна и го изгледа вбесено.

Гъст сви рамене.

— Не е толкова изненадващо, има ги такива на всеки кораб…

— И къде го чу това? — настоя Хек.

— Ами, само предположение е. Но адски добро според мен.

— Знаеш ли какво ми се ще? — рече Хек. — Ще ми се тоя, дето ти отряза ухото, изобщо да не ти го беше отрязал.

— И на мен…

— Ще ми се да ти беше резнал езика, Гъст Хъб.

— Е, това не е хубаво да го казваш, Хек. Аз не съм искал на теб да ти режат нещо, нали? А и боли. Щипе ужасно, особено сега, когато се потя много. Щипе, Хек, да не мислиш, че е приятно? А и ония мляскащи звуци. Мляска и мляска…

— Ще ида да видя — каза Хек.

— Какво, сега ли? Не…

— То е там, глупако! Ще ида да видя.

Гъст вдигна рамене.

— Щом държиш. Обаче гледай после да си измиеш ръцете.

— Този писък не беше на джорлиг — заяви Емансипор Рийзи и облиза внезапно пресъхналите си устни.

Бочълайн, който все още оправяше ръкавите на ризницата си, го погледна и повдигна вежда.

— Господин Рийзи, това беше смъртен вик.

— Не ми казвайте, че Корбал Броуч е…