Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Мъжът размота още няколко лакти въже.

Хек се почеса по наболата челюст.

— Акулите обичат месеста стръв — заговори отново. — Кървава стръв. Не сме имали свежо месо на борда от втория ден след Молл. Какво използвате, сър? Клъвна ли вече?

Мъжът въздъхна.

— Не. Да, прав си. Стръвта трябва да е по-кървава.

— Тъй си е, сър.

— И може би по-голяма.

— Аха, бас слагам. И по-голяма кука също.

— Да. Чудесна идея. На, дръж.

Хек се озова с намотките въже в ръце. Усещаше люшкането на вълните, все едно нещо подръпваше влачещата се след кораба стръв в отмерен ритъм. Обърна се да каже на пътника, че му е време да отива на вахта, но мъжът се беше махнал.

Зачуди се какво да прави. Ако камбаната звъннеше и глупакът не се върнеше дотогава, щеше да е в беда.

Чу зад себе си стъпки и се обърна с облекчение.

— Радвам се, че се върнахте, сър… о, капитане!

— Какво в името на Гуглата правиш тук, Хек?

— Ъъ, държа това въже, капитане.

— Ловиш риба?

— Не, капитане! В смисъл, беше един от пътниците! Дебелият. Ловеше риба и ме помоли да държа това, докато се върне, и така и не можах да му кажа, че не мога, заради нощната вахта и прочие, тъй че не мога да се измъкна сега, сър.

— Ти си проклет идиот, Хек. Вържи въжето за перилото. После иди събуди Бърдс и Гъст, слънцето вече залезе.

— Слушам, капитане!

— Последно чух за него, докато бях нагоре в Тефт, тъй че лично не съм го виждал — каза Емансипор и изруга наум внезапно обзелата го трезвеност, идваща сигурно от каквото там беше пуснал Бочълайн в чая, който пиеше сега. — Хванали го под кейовете. Приливът се отдръпнал, виждате ли — ако се беше измъкнало във водата, изобщо нямаше да го хванат и нито една рибарска лодка нямаше да посмее да излезе в залива месеци, ако не и години. Двайсет здрави войници трябвало, за да го убият с копия и брадви, и само четирима се измъкнали живи от боя.

— Огромно същество, несъмнено — отрони замислено Бочълайн.

— Да, и това било само на половин ден. Бързо растат, видите ли, след като изядат майките си.

— Изяждат майките си?

Емансипор загледа навъсено чая.

— Никой не знае със сигурност, но така разправят. Семето на джорлиг плува във водите като малки червеи. И ако някой намери млада жена по време на кървенето ѝ — гмуркачка за раковини, бисери или слязла да оправи мрежата, — е, този червей се пъха право вътре и влиза в утробата ѝ. А тя наедрява и наедрява, все по-бързо, и почва да яде колкото трима големи мъже, и продължава да яде шест, седем месеца, докато кожата ѝ не почне да се цепи. И тогава, обикновено в някоя безлунна нощ, джорлигът се измъква през корема ѝ и я изяжда. Изяжда я цялата, с кокалите и всичко. После хуква към водата.

— Любопитно — каза Бочълайн. — Въпреки че не е чак толкова невероятно или странно, колкото би могъл да си помисли човек. Паразити има в изобилие и повечето от тях обитават във вода, солена или сладка. Търсят начин да проникнат в гостоприемник, през всяко възможно отверстие.

— Джорлигите не са просто животни — каза Емансипор. — Умни са почти колкото нас, казват. Пъхат се нарочно в мрежи и се омотават в тях, а като ги извадят на борда, се измъкват и убиват всички рибари. Изяждат ги целите. Някои дори използват оръжия, мечове и други, изтървани зад борда или хвърляни на духовете на морето. Но, господарю, джорлигите живеят в плитчини, само в крайбрежни води. Никога в открито море. Тук навън никога.

— Разумно — промърмори Бочълайн. — Твърде много конкуренция има в тези води, да не говорим за риска да се окажат плячка. Е, господин Рийзи, това, което описваш, е изцяло морско същество, което обитава сушата само при раждане, като костенурките и денрабите. И все пак са напълно способни да действат ловко на палубата на рибарска лодка. От това трябва да приемем, че могат да оцелеят и извън водата, ако се наложи. Но чудя се, за колко дълго?

Емансипор сви рамене.

— Казват, че приличали на гущери, но дълги, и можели да стоят на задните си крака. Имат дълга мускулеста опашка и две ноктести ръце, макар да разправят, че най-лошото е захапката им — могат да откъснат човешка глава наведнъж и да строшат черепа като яйце… — Замълча, щом Бочълайн бавно се наведе напред и го прониза с очи.

— Крайно интересно описание.

— Не бих го нарекъл точно така, господарю.

Бочълайн се отдръпна.

— Прав си всъщност. Благодаря, господин Рийзи. Вярвам, че вече си се съвзел?

— Да, господарю.

— Добре, заеми се с ризницата ми тогава, и по-бързо.

— Бързо ли, господарю?

— О, да. Скоро ще навлезем в Червения път, господин Рийзи. Тази нощ — добави Бочълайн, докато ставаше, и потърка ръце — ще се окаже изключително чаровна. Щом свършиш с бронята, наточи и меча ми — онзи с червеното острие.

„Броня? Меч?“ Емансипор премаля от надигащия се страх и чак сега си даде сметка за ужасната какофония от звуци, прииждащи от всички страни. Пращящите греди, жалното скърцане на свръзки и разхлабени пирони, странните стонове на същества, които се блъскаха в корпуса, хлъзгаха се отдолу и излизаха от другата страна.

„Сънкърл“ се люшкаше като пиян и небето зад мътното стъкло на люка съвсем потъмня.

А някъде долу в трюма някой изпищя.