Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Е, точно това беше въпросът, нали? Онзи, който дърангът помагаше на Емансипор да избегне, а сега господарят искаше от него най-ужасна трезвеност, в която всякакво бягство щеше да му е отказано. Изведнъж онемял, Емансипор посочи грамадния дървен сандък до стената.

Бочълайн се намръщи.

— Детето на Корбал Броуч ли? Е, господин Рийзи, но това е глупаво. Да се е измъквало изобщо? Всъщност ти го видя само веднъж, и то в самото начало на това пътуване, нали? Освен това никаква вяра ли нямаш в обвързванията и преградите, които съм поставил около този скромен хомункулус? Параноята, длъжен съм да добавя тук, е обичайно поражение сред злоупотребяващите с дъранг.

— Господарю, всяка нощ го чувам. Гъргори, стене и гука.

— Подходящите усти и гласни трактове нямат особена важност според преценките на Корбал. Такива звуци са съвсем естествени предвид физическите ограничения на съществото. Освен това — тонът на Бочълайн изведнъж се втвърди — ние винаги ще имаме гости в компанията ни, много от които далеч не толкова приятни като чудатата колекция на спътника ми от органи и телесни части в този сандък. Бях останал с впечатлението, господин Рийзи, че прие тази служба с пълното разбиране за такива неща. В края на краищата моето основно хоби е призоваване на демони. Докато приятелят ми Корбал Броуч изследва загадките на живота и смъртта и всичко, което е помежду им. Не се ли подразбира, че всички ние ще преживяваме множество странности в хода на приключенията ни? Всъщност би ли предпочел да не е така?

На това Емансипор не намери никакъв възможен отговор. Зяпна онемял, без да откъсва поглед от Бочълайн.

Най-сетне магьосникът се обърна с едва доловима въздишка.

— Тъй или иначе, господин Рийзи, детето изобщо не би трябвало да е повод за притесненията ти. Мисля, че говорих с теб по тази тема преди — скоро след като се отправихме в открито море всъщност. Този кораб беше в пристанището на Молл както за презареждане с припаси, така и за ремонти, освен наемането на нов екипаж. От тези цели тъкмо ремонтите са свързани с неприятната ситуация, която ни предстои.

Бочълайн замълча, отиде до задния люк и надникна навън.

— А, свечерява се, господин Рийзи. И много скоро ще сме в гърчовете на Накрай смеха. Железни пирони, господин Рийзи. Закупени в Печалния Молл.

Емансипор се намръщи. Споменаването за това събуди нещо в главата му. Гласовете на двама приятели в една кръчма. Крийги и Дъли, да, крадльовците. „Пирони. Железни пирони…“

Бочълайн се обърна през рамо към него.

— Я ми кажи, господин Рийзи, след като си родом от Печалния Молл: какво точно е джорлиг?

Хек Ърс знаеше, че трябва да спи чак докато прозвучи камбаната за нощната вахта, но умът му беше вихрушка от тревоги, страхове и глождещи опасения. Беше понятно, че прехвърлянето на дежурствата от дневни на нощни ще е свързано с бавно приспособяване, с колеблив преход, да. И макар че Бърдс Мотъл, изглежда, можеше да потъне в дълбок сън на мига, какво пък, тя беше служила в помощната част на гарнизона на Псалта в град Толл, нали? Най-близкото до истински войник от всички тях. А колкото до Гъст Хъб, късметът на този човек наистина бе впечатляващ. Представи си, да загуби едното си ухо просто ей така, а после корабният резач тикна в ръцете му бутилка с нектар от д'баянг — и една глътка от него може да те приспи така, че да не усетиш мърдането в корема на самата Бърн, колкото и планини да се срутят.

Уви, горкият Хек Ърс още си имаше две уши и нищо от войнишката дарба да заспиш по всяко време и навсякъде. Тъй че тъпчеше по палубата унил и злочест като котарак с отрязани мустаци. А там, при кърмовото перило, беше един от пътниците, по-дебелият, когото никой изобщо не виждаше, освен когато го видеха, а това изобщо не беше обичайно, само дето беше целият загърнат в черно и с дръпната качулка.

Хек помисли да заобиколи, но така щеше да мине пак покрай капитана и веднъж без коментар или заповед си беше късмет, но втори път — едва ли. Тъй че вдиша дълбоко да се успокои и тръгна към перилото и злокобния мъж.

— Вече се смрачава, сър, и ни чака кротка нощ според мен.

Закачулената глава леко се извърна и Хек по-скоро усети, отколкото видя рибешките очи, впити в него. Потисна внезапния си трепет и се подпря на перилото.

— Аа, метнали сте въдица, виждам. Гневни води са наоколо, чувал съм. Акули и денраби. Прави риболова малко рискован — забелязали сте, нали, сър, че моряците почти никога не ловят риба? Само пътниците. Странно, нали? Предполагам, че е свързано с възможността някой ден ние да нахраним рибите, което си е смразяваща мисъл.

— Акули — рече мъжът с висок тънък глас.

Хек примига и се намръщи.

— Какво? Хвърляте за акули? Ъъ, оценявам чувството ви за хумор, мда. Акули, ха. Искате да закачите някоя по-едричка, а? Като, да речем, някоя от ония със златните гърбове, дето са по-дълги дори от „Сънкърл“. Е, това ще е борба между двамата, а? Човек може да залага кой кого ще издърпа на борда или през борда! — Засмя се и не спря да се смее.

Доколкото му позволи куражът поне под мълчаливия поглед на лицето в сянката.

— Ха-ха-ха… ха… ха.