Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Капитан Сатер, съветвам ви да се въздържате от изказване на такива груби… определения в описанието си на Корбал Броуч. Както може да потвърди господин Рийзи, вежливостта на моя спътник е също толкова жертва на проклета изолираност, колкото и неговата…

— Добре, добре, този човек е проклет рак, сврян в ъгъла. Не ми отговорихте обаче — къде се е дянал?

— Ами… — Бочълайн замълча и отпи глътка вино — предвид професионалните му занимания бих допуснал, че… — Внезапната, необяснима пауза на чародея се проточи, пет, седем, десет удара на сърцето, преди той бавно да се обърне към Емансипор. Странен огън грееше в ледените му обикновено очи и капчици пот лъснаха на челото му и заблещукаха в брадата и подрязаните му мустаци. — Господин Рийзи. — Гласът на Бочълайн прозвуча приглушено. — Върнали сте бутилката в сандъка ми?

— Ъъ, да, господарю. Искате ли още?

Стисналата бокала ръка вече трепереше. Непривично рязка стъпка и Бочълайн вече тикаше меча в ръцете на Емансипор.

— Вземи това, бързо.

— Господарю?

— Тъмнозелена бутилка ли, господин Рийзи? Обикновено стъкло, издължена издута шийка?

— Да, тя беше…

— Следващия път — изпъшка Бочълайн със зачервено лице — цвят никога досега невиждан от Емансипор, особено на обикновено бледото пълно лице на господаря му. — Следващия път, господин Рийзи, всяка от подпечатаните с череп бутилки…

— Но, господарю…

— Кръвно вино, господин Рийзи, най-убийственото — формата на шийката е предупреждението. — Вече дърпаше ризницата си, сякаш нещо ужасно го мъчеше под корема. — Предупреждението… о, богове! Дори девица тоблакай би се усмихнала! Излез, господин Рийзи — махни се оттук!

Капитан Сатер беше зяпнала неразбиращо.

Стиснал меча, Емансипор Рийзи се спусна към вратата и я дръпна. Щом изскочи навън, Сатер понечи да го последва, но Бочълайн се задвижи мълниеносно и едната му ръка я спипа за врата.

— Не ти, жено!

Стържещият, почти зверски глас беше неузнаваем.

Сатер посегна към меча си… но Емансипор чу свирепото късане на кожен ремък и токи и как от устата на жената се изтръгна безсилен писък.

И, ох, как изхвърча Емансипор в коридора и затръшна вратата.

Последва тропане, стържене на ботуши и нов приглушен вик.

Емансипор Рийзи облиза устни — доста често го правеше напоследък, нали? „Кръвно вино, къде бях чувал за такова нещо? Тоблакай, каза господарят. Ония великани, варварите. Дървесна мъзга, да, смесена с вино, и всичко е наред, нали?“

Отзад вече се чуваше ритмично скърцане, женски стонове и мъжко пъхтене.

Емансипор примига към меча. Дълга, почти двуръчна дръжка. Извити ефес от сребро и оникс, добре балансиран и лъскав като мокър.

Отчаяни стонове през дебелата дъбова врата.

Помисли отново за шийката на бутилката и още веднъж погледна дръжката и ефеса. „О. Една глътка? Само от една? Богове на бездната!“

— Чу ли?

Бърдс Мотъл присви очи към Гъст Хъб.

— Какво да чуя?

— Вода. Шуртене… мисля, че има пробойна.

— Няма. Виж, щяхме да сме намокрени. Кълна се в езика на Маел, щяхме да сме до колене във вода тука. Няма пробойна, Гъст, няма, тъй че вземи си затвори проклетата уста.

Шепнеха, понеже и двамата разбираха, че да се шепне е добре, след като Хек Ърс се промъкваше напред да види кой е надал онзи писък и може би да намери каквото е останало от горкия глупак или още по-лошо, да не намери нищичко, освен може би няколко лепкави петна, вонящи на мокро желязо.

— Чувам вода, Бърдс, заклевам се. Шуртене и скърцане, и стонове… богове, побърква ме!

— Млъкни, проклет да си!

— И виж тези пирони — тия, новите — виж как капят червено…

— Ръждива вода е…

— Не е…

— Стига — виж, Хек е напред.

Това успя да накара Гъст Хъб да замълчи и вече се чуваше само забързаното му дишане до нея, както се бяха присвили в центъра на дъсчената пътека по дължината на кила. Напрегнаха очи към люшкащото се петно светлина на фенера на петнайсет крачки напред. Видяха как черната изкорубена врата се открехна и отвори.

След това силуетът на Хек Ърс затули светлината.

— Виж! — изсъска Гъст. — Той влиза!

— Смел мъж — промърмори Бърдс Мотъл. — Трябваше да се омъжа за него.

— Не е чак толкова смел — отвърна ѝ Гъст.

Тя бавно извади ножа си и се обърна срещу него.

— Какво каза?

Гъст Хъб не обърна внимание на опасния ѝ тон и само кимна напред.

— Виж, той наднича вътре.

— О, добре. — Тя прибра ножа.

Хек се отдръпна и затвори вратата към носовия отсек на трюма, обърна фенера и бързо закрачи към тях.

— Нищо — каза. — Никой и нищо няма там.

Гъст Хъб изскимтя и плесна с ръка по превързаната рана на главата си.

Хек и Бърдс го зяпнаха.

— Нещо ме ухапа!

— Какво точно ти ухапа нещото? — попита Хек. — Вече е призрачно ухо, Гъст Хъб. Няма го, забрави ли?

— Заклевам се…

— Въображението ти е — рече Бърдс Мотъл. После се обърна към Хек Ърс. — Е, и какво правим сега?

Някой идваше по пътеката. Обърнаха се и видяха слизащия към тях Абли Дръдър.

— Претърсихме и прочие, сър — каза Хек, след като помощник-капитанът се приближи. — Нищо не намерихме, нито някакви следи.

— Целият екипаж се е събудил и въртят очи във всички посоки — каза Абли. — И ненамирането на нищо не върши работа…

— Броят ли? — попита Хек. — Кой липсва?