Работилницата на дявола

Лекарите намалиха образуванията, до които можаха да стигнат, с помощта на лазерната хирургия, но накрая Кениди Кънингам не можа да устои на опустошенията на туморите, които разяждаха тялото й, и започна да губи сили. Това продължи три години. Постоянното лечение носеше само временно облекчение и детето ставаше все по-немощно и сякаш се смаляваше. И когато навърши четири и половина, Кениди умря по време на операция на стомаха за отпушване на червата.

Разбира се, лекарите от „Витезда“ знаеха, че не я е убил Божият промисъл. Те вече бяха видели повече от двайсет подобни случая.

Собственият й баща бе произнесъл ужасната смъртна присъда.

Гостите минаваха покрай снимката на Кениди и се разписваха в книгата за съболезнования, после отиваха край басейна, където тихо свиреше струнен квартет. Заставаха там с чаши вино или пунш и шепотът им се носеше на фона на тъжната музика досущ пясък, довеян от вятър в пустиня.

Всички бяха запознати с историята предимно от вестниците, където широко се отразяваше съдебното дело, което семейство Кънингам бе завело срещу правителството на Съединените щати.

Но това вече нямаше значение.

Докато опечалените пристигаха, Крис Кънингам стоеше в спалнята си на горния етаж. Също като лекарите във „Витезда“, и той знаеше какво всъщност се бе случило с дъщеря му. След смъртта й преди четири дни Крис бе рухнал и не беше в състояние да се съвземе.

Седеше на леглото в стаята, където бе израснал и където обикновено се чувстваше в безопасност. Опита се още веднъж да намери себе си, докато седеше в стаята, където някога се бе формирала ценностната му система, но спомените се изкривяваха, гледани през призмата на смъртта на Кениди.

Тук, в тази стая, Крис се бе радвал на победа след победа — зрелостния изпит, дипломата от университета в Лос Анджелис и спортните награди. Тук бяха всичките му трофеи и награди и сега той ги разглеждаше внимателно, сякаш търсеше в тях скрит смисъл. Навремето бе обзет от трескаво желание за постижения и победи и никога не се беше вглеждал в себе си. А сега се страхуваше да го направи. Боеше се от онова, което щеше да открие, че липсва в душата му.

Още в гимназията Крис бе свикнал да печели и да превъзхожда другите. Бе се опитал да намери онова, което баща му наричаше „истински въодушевяващите фактори“. Но сега снимките и наградите от „златната младост“ му се присмиваха от лавиците и го караха да се чувства по-объркан и самотен от всякога.

Самосъжалението не му беше присъщо, но смъртта на Кениди го бе покрусила и го беше изпълнила с озадаченост и горчивина.

Баща му потропа на вратата и без да го поканят, влезе. Ричард Кънингам беше вдъхновението на Крис като малък. Той бе типичен американец: беше завършил колеж в Мичиган и бе станал милионер благодарение на собствения си труд, без чужда помощ. Крис отчаяно искаше да му се хареса и вървеше по неговия път, докато Кениди не се разболя и всичко не се промени.

— Трябва да слезеш при гостите, Крис. Не е възпитано поне да не се ръкуваш с тях. Лора е долу и се оправя сама с всичко. Би трябвало да си с нея.

— Аз я убих, татко — прошепна Крис. — Аз убих Кениди. Нищо не може да промени това. Не мога да го преживея. Не мога.

— Не си я убил. И стига вече идиотщини. — В гласа на Ричард прозвуча нотка на раздразнение и нетърпение. — Ако нещо я уби, това беше пиридостигмин бромидът или инсектицидите, а не ти. Съдебното дело ще го докаже. Другите лекари казват, че… — Той млъкна, защото видя, че синът му не го слуша.

Крис гледаше през прозореца, към стария дъб. Като малък често лежеше в леглото в стаята си и съзерцаваше чепатите клони и листата, като си представяше причудливи фигури — кучешка глава или картата на Аляска. Но сега не виждаше нищо освен едно старо дърво.

Ричард не знаеше какво да направи за сина си. Болката на Крис беше толкова очевидна и унищожителна, че баща му се ядосваше и същевременно се сковаваше, сякаш всяко движение можеше да запрати Крис в бездната на душевното опустошение, откъдето нямаше да се върне.

Ричард се бе надявал, че Лора ще намери начин да помогне на съпруга си. Двамата се срещаха още в гимназията. Тя го познаваше по-добре от всеки друг, но Ричард бе забелязал, че Лора гледа Крис почти с омраза. Пиянството му се влошаваше. Синът му, който беше герой първо на футболното игрище, а после на бойното поле, сега бе избрал пътя за бягство на страхливците — съмнението в себе си, самосъжалението и алкохола.

— Крис, моля те… Ела долу.

Крис най-сетне погледна баща си и кимна.

Както се оказа впоследствие, щеше да е по-добре, ако бе останал в стаята си. Крис се напи и докато струнният квартет свиреше „Спомени“, падна в басейна.

Когато го извадиха, униформата му беше залепнала за тялото. Не беше трудно да се види, че е много отслабнал.

Крис се качи в стаята си, седна на леглото и заплака. Баща му стоеше на прага и го гледаше, без да знае какво да направи.

— Трябва да се съвземеш, синко. Кениди е мъртва. Тя не би искала да те види в това състояние. Трябва да започнеш отначало.