Работилницата на дявола

— Да. Надявам се, че съм готова да го посрещна — нервно отговори Стейси и влезе в малкия кабинет.

Отдавна се бе отказала от полите и роклите и предпочиташе да носи джинси и памучни блузи в усилие да скрие фигурата си от сластолюбивите погледи на тъпаци като Арт Хикман.

За изпита бе избрала памучен панталон, фланелка и синьо спортно сако. Косите й бяха прибрани с кафява пластмасова шнола. Не си беше сложила грим.

И въпреки това изглеждаше фантастично.

В кабинета беше задушно. Беше април, но духаше горещ вятър, който бе повишил температурата до трийсет градуса.

Къртни посочи прозореца.

— Никога не пускат климатичната инсталация по това време на годината, а прозорецът е залепнал от боята, затова помолих да донесат вентилатор. Всеки момент ще дойдат.

— Всичко е наред, доктор Смит — каза Стейси. Сърцето й биеше като обезумяло, а ръцете й висяха до тялото като парализирани. Трябваше да се успокои. В края на краищата нали поне веднъж седмично закусваше с членовете на комисията и ги познаваше много добре.

Обичайната практика беше кандидатите за докторска степен да се сближават колкото е възможно повече с научните си ръководители. Преподавателите гледаха на това като на опит за сприятеляване и възможност аспирантите да могат да им задават научните си въпроси. Но от гледна точка на аспирантите, истинската причина беше да научат любимите проекти и въпроси на научните си ръководители с надеждата да разберат какво ще ги питат на устния изпит.

На прага се появи Арт Хикман — буташе новия си кожен стол. Той беше нисък и набит и оределите му руси коси бяха пригладени на плешивото му теме. Заострените мустаци изглеждаха несъвместими с месестите гънки на лицето му.

— Последен ли съм? — попита той, сетне се обърна към Стейси и хищно се ухили. — Е, госпожо Ричардсън, готови ли сме? Къде е доктор Хорас Розентал?

— Тук — изчурулика глас от коридора, после се появи и самият доктор Розентал.

Той беше висок и слаб, винаги носеше папийонка и можеше часове наред да говори за болестите по растенията и за антигените в почвата. Стейси бе прочела всичките му публикации, за да разбере кои са любимите му теории.

— Голям ден, а, Стейси? — усмихна се Розентал. Сините вени изпъкваха под бялата като слонова кост кожа на лицето му — признак, че рядко излиза. Тази сутрин папийонката му беше червена като череша и осеяна с миниатюрни часовници. „Кой беше казал, че никой не приема сериозно човек с папийонка?“ — нервно помисли Стейси.

— Да започваме — рече Къртни. — Хорас, донеси онзи стол до прозореца.

Розентал грабна тежкия стол и го затътри по пода. Стейси предпочете да стои права. Уендъл Кини й намигна и затвори вратата с ритник.

— И така — каза Арт Хикман, — като начало, дисертацията ти е страхотна. Наистина си се представила много добре. Но както знаеш, устният изпит включва много по-голям обхват от въпроси. Сега ще се опитаме да установим как се справяш с по-общите и не толкова ясно дефинирани аспекти на микробиологията.

— Разбирам — каза Стейси.

— Всеки от нас може да те прекъсне в определен момент на отговора ти и да те попита за дефиниции или да разясниш мислите си, или дори да те пренасочи към друга област. Не смятай това за критика. Ние просто ще проверяваме знанията ти — продължи Хикман.

— Да, докторе, разбирам.

— Ще бъде добре, ако приключим до обяд — рече доктор Къртни Смит.

Уендъл Кини леко се усмихна на Стейси.

Ако си вземеше този изпит, щеше да й остане само докторската теза, а повечето членове на комисията вече бяха прочели части от изследването й, озаглавено „Невротрансмисията на новите разновидности на вируса на беса при миещите мечки“, което обещаваше да бъде изключително произведение на науката.

— Е, да започваме — бодро каза Уендъл Кини.

— Бих искал да обясниш вероятната връзка между вирусите на херпеса и множествената склероза — каза доктор Хикман и приглади тънките си мустаци.

— Да — рече Стейси и се прокашля, за да спечели няколко секунди.

— Не бързай, Стейси. Обмисли внимателно отговора си — напомни й Уендъл.

— Да, благодаря, докторе… Според едно скорошно изследване седемдесет процента от пациентите с най-често срещаната форма на множествена склероза показват симптоми на активна инфекция с вирус номер седем на човешкия херпес.

— Изследване ли, госпожо Ричардсън? — прекъсна я Арт Хикман. — Какво изследване? На боксьорската техника в Калифорния? Нека да бъдем по-точни.

— Ами… Анализът беше публикуван в декемврийския брой на „Природа и медицина“. Изследването е извършено в Минесота и… е финансирано от „Рисърч Асошиътс“, правителствен фонд. Анотацията е от…

— Достатъчно — отново я прекъсна Хикман. — Говори по-конкретно. Продължавай.

— Да, докторе. Резултатите са използвани за изследването на патогени в мозъчната тъкан на болните от множествена склероза…

Докато спираше на паркинга, Джоан Ричардсън едва не блъсна полицая от охраната на университета.

Ченгето се приближи до страничното стъкло на червената й тойота и гневно се вторачи в нея. Джоан взимаше чантата си и бе навела глава, затова той потропа на прозореца и изръмжа:

— Едва не ме прегази!