Работилницата на дявола

Накъдето и да погледнеше, тя виждаше мъртвия си съпруг, чуваше гласа му или си спомняше някой весел, радостен миг. Изи, керамичен миещ мечок, стоеше на лавицата във всекидневната. Макс го бе купил на Стейси, когато й писна от научната й разработка за новите разновидности на бяс при миещите мечки. „Глупава наука“ — бе казала тя. Изи седеше на задните си лапи и бе протегнал предните, сякаш молеше да го прегърнат. Макс го бе взел от една студентска разпродажба на непотребни вещи и го бе кръстил Изи на „Изследване на нарастващите случаи на бяс при миещите мечки в Охайо и Пенсилвания“ — отправната точка на научната й теза. Една вечер той сложи Изи на бюрото й и каза: „С «глупавата» си наука ти спасяваш това прелестно зверче. Не предавай миещия мечок.“

Стейси получи отличен за дисертацията си, в която описваше жизнеспособността на различните вируси, проникнали в миещите мечки, живеещи в природата. Изследването беше публикувано в списание „Науката за животните“. Стейси се зарадва, когато получи чека за петстотин долара, но в същото време се засрами от себе си. Макс имаше право. Никоя наука не е глупава, ако разширява хоризонтите или поставя нови въпроси. Всичко има стойност, ако се добави към информационния резерв.

— Той не се е самоубил — за трети път през последния час каза Стейси, сякаш това твърдение можеше да превърне всичко в лъжа.

— Но те казаха, че Макс се е застрелял…

— Не ми пука какво казват, Джоан — прекъсна я Стейси. — Макс не се е самоубил. Снощи говорих с него почти до един след полунощ. Той изобщо не беше отчаян!

Гневът я беше завладял напълно. Бяха й отнели любимия в някаква затънтена военна лаборатория в Мериланд и Стейси не можеше да се примири с този факт.

Уендъл седеше във всекидневната и гледаше двете разстроени жени. Джоан още ридаеше. Но след като плака един час, Стейси се предаде на вродения си инстинкт и се овладя. Сълзите отстъпиха място на гняв и упорита решителност. Уендъл не беше експерт по скръбта, но знаеше, че първата фаза е отрицанието. Настояванията на Стейси, че Макс не се е самоубил, звучаха като форма на отрицание, но той не беше сигурен как да я утеши.

— Виж какво, Стейси. Струва ми се, че трябва да помислим за…

— Той беше твой приятел, Уендъл — прекъсна го тя. Очите й блестяха от гняв. — Наистина ли вярваш, че си е пръснал черепа? Това са глупости! Може дори да не става дума за него. Да са се объркали. Искам да кажа, че след като главата му е отнесена, може да е някой друг.

— Стейси, лекарите във Форт Детрик не биха направили такава грешка — каза Уендъл.

— Снощи Макс ми каза, че мястото му не било там. И че те не го искали.

— Това би могло да означава всичко. Може би не са били съгласни с някои от научните му възгледи. Или просто е имал лош ден.

— Лош ден? Да, наистина лош ден.

Стейси стана и отиде в спалнята — мина покрай боксовата круша, окачена на стената. Макс й бе нарисувал намръщено лице и бе написал думите ИЗВОД-ЗАКЛЮЧЕНИЕ-ДЕДУКЦИЯ-ПРЕЦЕНКА — четирите стожера на логическото мислене. Щом се натъкнеше на научен проблем, той заставаше пред боксовата круша и започваше да я удря. Макс бе играл бокс в отбора на Станфорд и нанасяше ритмични удари, а атлетичното му тяло се обливаше в пот, докато съзнанието му работеше по проблема.

Стейси хвърли няколко дрехи в една чанта, без да ги избира.

Джоан и Уендъл застанаха на прага и се вторачиха в нея.

— Във Форт Детрик ли отиваш? — попита Уендъл.

— Да — през стиснати зъби отговори тя.

Емоциите още я завладяваха на вълни. Гневът й стихваше, после я обземаше неизмерима тъга. Стейси отчаяно се бореше да не й се предава. Макс беше мъртъв — факт, който тя още не можеше да проумее. Той беше идеалният партньор за нея във всяко отношение и никой не можеше да го замени.

— Ще отидеш там и ще ги обвиниш, че са идентифицирали погрешно тялото, така ли? — състрадателно попита Уендъл. — Мислиш ли, че е умно?

— Някой трябва да вземе тялото на Макс. Да го докара тук за погребението. Това е моя работа. Аз съм неговата съпруга. И докато съм там, ще им задам няколко въпроса. Например защо човек, който никога не е страдал от депресии и не е приемал негативно нито живота, нито кариерата си, след два месеца в шибания Форт Детрик изведнъж отива в задния си двор, сяда на кухненския стол и… О, Боже! — Тя потрепери, отметна коси назад и прехапа устни, но после изправи рамене. — Не вярвам на тази история!

— Ще дойда с теб — заяви Джоан.

— Ще се оправя сама, миличка.

— Той ми беше брат. Искам да дойда с теб. Трябва да дойда.

— Ще резервирам билети за самолета.

— Идеята не е много умна — настоя Уендъл. — Лекарите във Форт Детрик ще уредят пренасянето на Макс дотук.

— Убедена съм, но няма да им дам шанс да го направят — каза Стейси.