Работилницата на дявола

— Действахме съобразно документираното желание на съпруга ви.

— Не знам какво се е случило тук, но съпругът ми не се е самоубил. Той не употребяваше наркотици! Не изпадаше в депресии и никога не ви е упълномощавал да го кремирате! Мисля, че тук се потулва нещо голямо, и ще разбера защо го правите!

— Разбира се, имате право да предприемете каквито искате законови процедури за обезщетение. А сега… при мен е урната с праха. Ако желаете, може да я вземете, ако не — ще я изпратим на адреса, който оставите на секретарката ми.

Джоан тихо започна да плаче. Стейси я чу и се обърна към нея.

— Успокой се, миличка. Хайде да се махаме оттук. Тя помогна на зълва си да стане и двете тръгнаха към вратата.

— Госпожо Ричардсън — каза Читик. Стейси се обърна и го погледна гневно.

— Много е трудно да загубиш любим човек. Гневът е сянката, която винаги съпътства смъртта, и опечалените често изпитват желание да се съпротивляват.

— Още не сте видели нищо, полковник.

3. Доктор Дък

Двете стояха пред сграда номер 810. Студеният вятър развяваше дрехите им. Джоан още ридаеше, а Стейси кипеше от гняв. — Шибано копеле… За какъв се мисли? Макс бил наркоман. Често променял настроенията си. Той беше най-стабилният човек на света. Оглавяваше програмата по микробиология в университета. Получи тази длъжност именно защото беше спокоен и организиран. И умен. Трезвомислещ. Изобщо не беше някакъв смахнат учен. Джоан продължаваше да плаче, без да казва нищо.

— Миличка — добави Стейс, — знам, че си съкрушена. Аз също. Но тези хора лъжат и въпросът е защо. И защо са изгорили тялото му? Какво, по дяволите, се е случило тук?

Джоан вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи. Стейси бръкна в чантата си, извади носна кърпа и й я даде.

— Искам да разбера какво става и може би ще се нуждая от помощта ти. Но как ще ми помогнеш, ако не се стегнеш?

Джоан избърса очи, подсмръкна и се изсекна.

— Как ще разбереш какво става? Те няма да ти кажат нищо.

— Не знам какви са военните лекари, но знам как мислят цивилните. Стандартната процедура след самоубийство е да се направи аутопсия на тялото. Предполагам, че същото се отнася и за военните бази. Ако поискам от полковник Читик копие от доклада от аутопсията, вероятно ще получа десет страници художествени измислици. Затова ще се добера до автентичния доклад.

— И мислиш, че ще ти го дадат ей така?

— Хайде да проверим.

Влязоха в информационния център на базата и взеха телефонния указател на Форт Детрик. Занесоха го на една от дългите дървени маси в отсрещния ъгъл на помещението и седнаха там.

— Какво ще търсим? — попита Джоан.

— Чакай малко — каза Стейси и прелисти индекса. — В научните дисциплини са изброени микробиология, аеробиология… Не. Щом това е военна база, защо ли се занимават с такива неща? После следват имунология, биотехнологии… Химична и индустриална. Нищо. Следващата секция е болести по растенията и ентомология. Не.

Ето… Хуманна и ветеринарна медицина. Това е във Военномедицинския институт по заразни болести. Да, може да е тук. — Кое?

Но Стейси продължи да прелиства страниците и да мърмори, докато четеше имената на научните дисциплини, с които се занимаваха учените в базата.

— Биометрия, клинични изследвания, бактериология, системи за диагностика, вирусология и — бинго! Патология. Страница 212… Отиваме в сграда номер 1666, експериментална патология и лаборатории, първи етаж.

Взеха пътническите си чанти, излязоха от информационния център и тръгнаха към сграда номер 1666.

Форт Детрик изглеждаше добре през април. Навсякъде цъфтяха цветя. От двете страни на улиците растяха брястове, а между тях бяха наредени стари топове от Гражданската война. Стейси и Джоан вървяха двайсетина минути и замръзнаха от студения вятър, но намериха сградата на ъгъла на Потър Стрийт и Рандъл Драйв. Огромната сива постройка от бетон и стъкло явно беше строена през осемдесетте или деветдесетте години. На табелата отпред пишеше:

СГРАДА НОМЕР 1666

ЕСТЕСТВЕНИ НАУКИ

ВОЕННОМЕДИЦИНСКИ ИНСТИТУТ

ПО ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ

Двете спряха и се вторачиха във внушителната сграда.

— Ами сега? — попита Джоан. — Какво да направя?

— Ако ме спрат или играта загрубее, започни да флиртуваш и да им отвличаш вниманието.

— Да флиртувам — укорително се усмихна Джоан. — Най-после задача, за която ме бива.

Фоайето на сградата беше голямо, с плочки на пода и огромен указател на помещенията на едната стена. На пилони бяха окачени пет-шест знамена. Стейси не знаеше какви са, но това не я и интересуваше. Тя се вторачи в указателя.

— Какво търсим? — попита Джоан.

— Лаборатория по патологична биология, където по всяка вероятност са извършили аутопсията. Обикновено държат докладите в операционната зала, докато тялото бъде предадено на роднините за погребението. Надявам се, че докладът от аутопсията на Макс още е там. Ако крият нещо, те го правят тук, и не биха закарали Макс в градската морга. В подземния етаж има биологична лаборатория за примати. Ще се опитам да вляза там.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Ако знаех какво правя, щях да убедя Макс да не идва в тази проклета база.