Работилницата на дявола

Стейси не можеше да заспи. Съзнанието й бе претоварено с мисли за доклада от аутопсията и със спомени за Макс. В шест сутринта тя най-после се отказа от опитите да подремне и тихо се вмъкна в банята, за да не събуди Джоан. Изкъпа се, изсуши косата си и си сложи крем на лицето. Върна се в спалнята, седна на малкия, неудобен дървен стол до бюрото и тъкмо се замисли какъв да бъде следващият й ход, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Уендъл — каза старият й приятел. Стейси му каза да почака минутка, занесе телефона в банята и затвори вратата, за да не събуди Джоан.

— Обади се някакъв тип от Форт Детрик. Оставили са съобщение в кабинета на Макс в университета и Рут от канцеларията на ректора го е приела.

— От полковник Читик?

— Позна.

— Това е копелето, което се опита да ме убеди, че Макс се е самоубил, защото взимал наркотици. Представяш ли си? И са кремирали тялото без мое разрешение.

Стейси реши да не му казва какво е открила в доклада от аутопсията. Още не беше сигурна какво ще предприеме по този въпрос и не искаше Уендъл да започне да изказва неприемливи за нея обяснения.

— Искат да говорят с теб — продължи той. — Според Рут полковникът много съжалявал за вчерашната среща и казал, че вероятно си останала разочарована.

— Колко е проницателен!

— Искаш ли да ти кажа номера му?

Стейси се обиди, че Уендъл не коментира безумното обвинение, че Макс е употребявал наркотици, нито незаконното изгаряне на тялото му.

— Да. Чакай да взема нещо за писане.

Тя остави слушалката, отиде в спалнята, взе лист и писалка и се върна в банята. Уендъл каза номера и попита:

— Как сте? Тревожа се за вас двете.

— Добре сме.

Стейси добави, че го обича, и затвори, после набра номера на полковник Читик.

— Военномедицински батальон, кабинетът на полковник Читик — отговори мъжки глас.

Тя си представи червенокосия капитан.

— Обажда се госпожа Ричардсън. Разбрах, че полковник Читик ме е търсил…

— О, слава Богу, че се обадихте. Полковникът се питаше дали може да се срещне с вас колкото е възможно по-скоро, за да разясни забележките си от вчера.

— Разбрах го отлично.

— Мисля, че си заслужава да се срещнете с него веднага.

— След час? — предложи Стейси, защото изведнъж я обзе гняв, който я изпълни с нетърпение неизбежният конфликт да се състои колкото е възможно по-скоро.

— Може да ви изпратим кола, ако желаете.

— Не е необходимо. Ще се оправя сама — отговори Стейси и затвори, без да каже довиждане.

После събуди Джоан. Зълва й се подпря на лакът и я погледна през разчорлените си коси.

— Бръкнахме им в здравето. Искат пак да говорят с мен и да се опитат да изгладят нещата.

— Господи, нима пак ще отидеш там?

— И още как. Може би са проследили телефонния разговор и са разбрали, че се обаждам от този мотел. Спомняш ли си онзи „Холидей Ин“ на Фредерик, покрай който минахме на идване?

— Ще го намеря.

— Отиди там и ако не ти се обадя или не се върна до четири часа, позвъни на Уендъл и му разкажи всичко.

— Сигурна ли си, че трябва да направиш това?

— Да. Ще ти оставя доклада от аутопсията. Скрий го някъде.

— Няма ли да ти трябва?

— Те знаят какво пише там.

Стейси взе такси до Форт Детрик. Когато стигна до главния вход на Милитари Роуд, военният полицай вече я чакаше.

— Госпожа Ричардсън? — попита той, след като тя се представи. — Адмиралът би желал да се срещне с вас в зона Б, сграда номер 1425.

— Кой?

— Командирът на базата, адмирал Джеймс Зол. — Страхопочитанието му беше непогрешимо. — В сграда номер 1425 е щабът на Първи батальон за сателитни комуникации.

— Комуникации? — учуди се Стейси.

— Да, госпожо. Тази сутрин той работи там. Сградата се намира извън очертанията на базата. Трябва да завиете надясно по Потър Роуд. — Военният полицай извади карта и я показа на шофьора на таксито. — Около три километра ще се движите по Фронтидж Роуд. После ще видите сателитните антени край езерото и голяма сграда без прозорци.

— Добре. Да тръгваме — каза Стейси.

Шофьорът мина през портала, зави надясно и пое по Фронтидж Роуд. Напуснаха очертанията на базата и подкараха по тесен неравен път през зелени хълмисти ниви. По периметъра на базата имаше триметрова ограда с бодлива тел. След около три километра видяха сателитните антени, езерото и огромната сграда без прозорци. Приближиха се и Стейси забеляза двама военни, които стояха пред входа, пушеха и явно я чакаха. Щом таксито спря, те хвърлиха цигарите и отвориха вратата. И двамата бяха капитани от флотата.

— Госпожо Ричардсън, аз съм капитан Уилкокс — каза по-възрастният, — а това е капитан Карпентър.

Двамата козируваха. Стейси слезе от таксито.

— Защо не ме изчакате? — обърна се тя към шофьора, защото започваше да изпитва опасения, че е изолирана в този затънтен край на базата.

Но капитан Карпентър вече бе извадил двайсет долара от джоба си и плащаше.

— Ще ви уредим превоз за връщане — каза той и направи знак на шофьора да потегли.

Преди Стейси да успее да възрази, капитан Уилкокс я хвана за ръката и я поведе към сградата.

— Пуснете ме, ако обичате.

Той мигновено изпълни искането й и рече:

— Извинете, госпожо. Оттук, моля.