Работилницата на дявола

— Е, адмирале, аз не съм под вашето командване и ще приспособя отношението си към своите чувства, не към вашите. А в момента съм една много ядосана вдовица, на която изобщо не й пука за вашите чувства.

— Какво по-точно искате да направим? — попита Зол. Едва сдържаше гнева си.

— Искам да признаете, че Макс не се е самоубил, защото това е истината.

— И вие можете да я докажете?

— Несъмнено.

— Разбирам. И как смятате да го направите?

— Едва ли ще искате да знаете. И настоявам да отида до тоалетната — каза Стейси и стана.

— Останете на мястото си, госпожо Ричардсън! Искам да знам за какво говорите, по дяволите!

Единият от капитаните сложи ръка на рамото й и я бутна да седне на стола. Тя го изгледа гневно, после се обърна към адмирала.

— Твърдя, че Макс не се е самоубил, и че мога да го докажа!

— Как?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Няма да отидете никъде, докато не изясним този въпрос.

— Отказвате да ме пуснете да отида до тоалетната?

— Как ще докажете нещо, което не е истина?

— Прочетох доклада от аутопсията на Макс.

Адмиралът погледна полковник Читик, който само сви рамене.

Зол кимна на двамата капитани и на Читик и те станаха и излязоха от стаята. Адмиралът и Стейси останаха сами.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Как се сдобихте с копие от доклада от аутопсията?

— Не е ваша работа, но го имам.

— Е, и какво от това? Там пише, че Ричардсън се е застрелял в главата. Край на историята.

— Не е краят, а началото. Краят на историята е абсолютно нелогичен.

Вратата се отвори и на прага застана капитан Уилкокс — държеше клетъчен телефон. Той направи знак на адмирала. Зол стана и излезе. Стейси остана сама. Прокле се, че не бе отишла до тоалетната, преди да тръгне към базата. Беше толкова ядосана, че изхвърча от мотелската стая веднага щом таксито пристигна. Сега единствената й мисъл беше как да се изпикае. Трябваше да избие това от главата си и да се съсредоточи върху противника… Тя смъкна бикините си и бързо приклекна до стола. Изпика се на пода, после премести масата над локвата, за да я скрие.

Минаха петнайсет-двайсет минути. Стейси пресметна, че е във Форт Детрик почти от час и половина. Беше невъзможно да прецени точно, защото часовникът й не работеше и стаята нямаше прозорци.

Най-сетне вратата се отвори и адмирал Зол, двамата капитани и полковник Читик влязоха и пак заеха местата си. Без да съзнават, всички сложиха краката си под масата, като стъпиха в локвата урина на Стейси.

— И така — започна адмиралът, — току-що потвърдихме, че някой се е вмъкнал в лабораторията с приматите и е откраднал строго секретен документ. Убеден съм, че това ще ви се стори много интересно, но са ви необходими задълбочени познания по медицина, за да разберете доклада от аутопсията. Вие несъмнено сте изтълкували погрешно онова, което сте прочели. Докладът е собственост на базата и ние настояваме да ни го върнете.

— В доклада от аутопсията пише, че куршумът е унищожил дъгата на небцето и е продължил нагоре, разрушавайки всичко от меката увула до клиновидната кост на синуса — каза Стейси. — Между другото, тези две мембрани се намират в задната част на устата, близо до гълтачния мускул.

Адмирал Зол погледна двамата капитани, които се бяха вторачили в Стейси.

— Умея да разчитам медицински доклади — продължи тя. — Остават ми по-малко от две седмици, за да стана доктор по микробиология в университета на Южна Калифорния.

Мъжете се спогледаха изненадано.

— Щом пише така, значи това е истината — рече адмирал Зол.

— Освен това пише, че куршумът е продължил нагоре, унищожавайки всичко по пътя си, включително мозъчния ствол. После е минал през малкия мозък и е излязъл през тила.

— Какво искате да кажете?

— В доклада от аутопсията също пише, че в средната част на левия бял дроб и в основата на десния е имало значително количество поета при вдишване кръв.

Адмиралът отново погледна полковника. За разлика от Читик, Зол не беше лекар.

— Вдишал е кръв, преди да умре — поясни полковник Читик, но разбра накъде бие Стейси и пребледня.

— Е, и какво от това? — изсумтя Зол. — Пръснал си е черепа и е вдишал кръв от раната, преди да умре. Какво доказва това, по дяволите?

— Това не може да стане — отговори Стейси. — Невероятно е от медицинска гледна точка. Мисля, че някой е пребил Макс, неизвестно поради каква причина, вероятно за да изтръгне нещо. И по време на побоя Макс е вдишал кръвта, която е била в устата му. Още е бил жив. А чак после някой го е застрелял в устата, за да прикрие пораженията от побоя. Защото Макс е знаел нещо, което не е трябвало да знае, и са го убили, за да го отстранят от пътя си.

— Това е абсурдно! И не разбирам защо да не може да стане — каза адмиралът.

— Сър — рече полковник Читик, но Зол му направи знак да млъкне и гневно се вторачи в Стейси.

— Мозъчният ствол е бил унищожен — продължи Стейси. — Мозъчният ствол контролира дихателния рефлекс. Без него човек не може да диша. Не е възможно Макс да е вдишал кръвта в белите си дробове, след като е бил застрелян. Това е станало преди… Ето защо теорията ви за смъртта на Макс е лъжа.

В стаята настъпи продължително мълчание.