Работилницата на дявола

Къщата се намираше в края на Кетлър Роуд. Беше двуетажна, с колони, тухлена фасада и покрив от сиви плочи. Имаше грижливо окосена морава и красиво подредени цветни лехи. Вратата беше наскоро боядисана в черно. Стейси отвори плика и извади ключа. Не беше сигурна какво ще търси, но нещо я привличаше към мястото, където бе умрял Макс. Освен това искаше да се опита да намери начин да се сбогува с него. Близостта му й липсваше. Може би трябваше да вземе урната с праха му… Поне нея можеше да гледа и да държи в ръка.

Джоан бе спряла да плаче и бе изпаднала в унес. Бе обезумяла, след като Стейси се бе забавила повече от четири часа. Беше се обадила на Уендъл и му бе изпратила по факс доклада от аутопсията. Двамата бяха решили да се обадят на полицията, когато Стейси влезе в хотелската стая на „Холидей Ин“. Сутринта двете наеха кола, обадиха се в жилищен комплекс „Пролетен хребет“ и се отправиха натам.

Стейси отключи. Вратата силно изскърца.

Влязоха в просторен слънчев коридор. Стейси погледна пощата на масичката. Имаше предимно реклами. После бързо влезе в къщата.

Отиде в спалнята и погледна дрехите на Макс. Куфарите му бяха на най-горния рафт на гардероба, но Стейси нямаше сили да се залови с прозаичната задача да събере багажа му. Пък и какво щеше да прави с вещите му? Дали да ги запази като спомен? Реши да отложи решението на този въпрос за по-късно.

Отиде в банята и видя четката за зъби, самобръсначката му и шишенцето с витамини. Огледа осиротелите принадлежности на Макс и се помъчи да преглътне сълзите си.

После влезе в кабинета му. На бюрото стоеше компютърът на Макс. Стейси се запита върху какво ли е работил съпругът й, преди да умре, седна, включи компютъра и се вторачи в екрана. Вместо правоъгълника, в който трябваше да се напише паролата, там беше изписано само „WINDOWS’98“.

— Тия копелета са изтрили информацията на твърдия диск — каза Стейси на Джоан.

— Трябва да тръгваме. Самолетът излита след час и четирийсет минути.

Стейси продължаваше да гледа екрана. После тихо попита:

— Къде си го сложил, Макс?

— Кое?

— Той винаги правеше резервни копия. Беше фанатик в това отношение. Тук някъде трябва да има диск с всички важни документи и научни изследвания.

— Ясно — без да прояви интерес, рече Джоан. Стейси провери лавиците, дипломатическото куфарче и бюрото. В едно от чекмеджетата имаше няколко кутии с дискове. Единият беше за възстановяване на програмата в първоначалното й състояние. Стейси присви очи. „Ето как са изтрили файловете в компютъра на Макс! Но въпреки това трябва да има резервен диск. Може да е залепен под чекмеджетата“ — помисли тя, издърпа ги едно по едно и пъхна ръка отдолу. Сетне провери в банята, кухнята и кабинета. Нищо.

Накрая застана в средата на хола, сложи ръце на кръста си и отчаяно огледа помещението.

— Трябва да тръгваме — повтори Джоан.

— Добре — съгласи се Стейси, после отвори плъзгащите се стъклени врати и излезе в задния двор.

— Какво правиш? — попита Джоан.

— Не знам… Само…

Стейси започна да обикаля двора — гледаше в земята и се опитваше да види къде се бе случило произшествието. Накрая видя място, където тревата изглеждаше по-тъмна. Приклекна и допря длан до земята. Тревата се бе втвърдила от кръвта на Макс.

— Господи! — изстена тя. — Защо са го направили? Защо… защо, Макс?

Този път не можа да преглътне сълзите си и се разплака.

Джоан я дръпна да се изправи и я прегърна.

— Знам какво ти е… Хайде да се прибираме!

— Трябва да направим нещо! Трябва! — повтаряше Стейси.

Качиха се на самолета и след четири часа и половина кацнаха на летището в Лос Анджелис. Уендъл Кини ги посрещна и тримата се качиха в четиригодишния му зелен форд. Поеха по Харбър Фрийуей и Уендъл погледна Стейси.

— Мисля, че наистина си им бръкнала в здравето с тоя доклад от аутопсията.

— Те са го убили.

— Може би — каза той и прокара пръсти през гъстите си побелели коси. — Твърдението ти отговаря на анализа от аутопсията, но може да има друга причина за кръвта в белите дробове, затова нека да не правим прибързани заключения.

— Какви други причини?

— Може да се е сбил в някой бар или другаде. Или да е претърпял автомобилна злополука и да е порязал устата си и да е вдишал кръвта. И после, в пристъп на депресия или на нещо друго, да се е самоубил.

— Глупости! В нощта, когато се е случило, разговарях с него до един. Макс изобщо не беше потиснат. Нито е катастрофирал. Престани да говориш така!

— Само искам да кажа…

— Глупости — повтори Стейси. — Нека да ти кажа още нещо. Информацията в компютъра му е изтрита. Няма абсолютно нищо. Дори някои от личните му файлове, където знам, че пазеше снимки на мен и на родителите и сестра си.

— Е, това вече е лош знак — рече Уендъл.

— Онези типове от Форт Детрик са намислили нещо наистина ужасно. Макс се е превърнал в проблем и те са го отстранили.

— Нещо ужасно? Но какво? Форт Детрик е един от водещите медицински институти на Източното крайбрежие.