Работилницата на дявола

Кабинетът на полковник Читик беше в ъгъла на четвъртия етаж и представляваше голяма квадратна стая с паркет, правоъгълни прозорци и огромно бюро. Помощникът на полковника, капитан с червеникави коси и мустаци, ги покани да влязат. На стените имаше снимки на различните военни части, в които бе служил полковник Читик. Мъжете бяха наредени в редици като играчи на футболни отбори преди мач. Стейси се запита кой от стотиците войници на снимките е полковник Читик, когато вратата се отвори и в кабинета влезе изненадващо красив петдесетгодишен човек. Той имаше сребристосиви коси, четвъртита челюст и хубави, равни, бели зъби. Реверите му бяха окичени с отличия на военен лекар, а на лицето му бе изписано подходящо за случая изражение на съчувствие и скръб.

— Госпожо Ричардсън? Аз съм полковник Читик. Много съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря — отговори Стейси и посочи Джоан. — Това е сестрата на Макс, Джоан.

Полковникът се ръкува и с нея и поклати глава — мълчалив знак на преклонение пред скръбта им.

— Моля, седнете — каза той и ги заведе до дивана в отсрещната страна на стаята, после седна на един стол до тях.

— Всъщност не познавах съпруга ви. Той работеше с доктор Демил от Военномедицинския институт по заразни болести. Там се помещава най-голямата биологична лаборатория в Съединените щати — гордо добави той, сякаш Стейси нямаше представа от работата на Макс. — Разбрах, че съпругът ви е бил чудесен, всеотдаен учен. Предполагам, че понякога гъвкав ум като неговия може да притежава странна смесица от интелигентност и мъчителни емоции.

Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.

— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.

— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.

— Преди малко казахте, че не сте го познавали.

— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.

— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.

— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.

Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.

Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.

— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.

Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.

— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.

— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?

— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.

— Сигурно знаете, че той беше кремиран?

— Какво?

— Кремираха го вчера.

— Кой ви даде разрешение да го кремирате?

— Той.

— Той?!

— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.

— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.

— Значи е променил решението си.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Стейси и стана.

— Може би вие ще ми кажете, госпожо Ричардсън.

— Джоан, брат ти искаше ли да бъде кремиран? — обърна се Стейси към зълва си.

— Не. Както ти каза, ние купихме гробове до мама и татко. Шест.

Лорънс Читик стана, приближи се до бюрото си, отвори някаква папка, прелисти документите там, извади лист и го подаде на Стейси.

— Ето, това е формулярът за желанията в случай на смърт.

— Тук няма подпис, полковник.

Той отново прерови книжата и й подаде друг лист. Стейси не го взе — четеше формуляра за желанията в случай на смърт.

— В графите има само отметки, полковник. Всеки би могъл да попълни този формуляр.

— Обвинявате ли ни в нещо?

Изражението на Читик се промени и очите му станаха пронизителни и опасни.

— Полковник, съпругът ми не се е самоубил. Той нямаше такава склонност.

— Не мисля, че сте в положение да преценявате това, госпожо Ричардсън.

— А вие ли ще го прецените? Вие, който дори не сте го познавали?

Лорънс Читик се отдалечи от бюрото си и застана пред нея, но Стейси не помръдна от мястото си.

— Принуждавате ме да навлизам в области, в които предпочитам да не пристъпвам — каза той.

— Ако имате да ми кажете нещо, нека да го чуем!

— Някои от хората, които работят тук, мислят, че съпругът ви е бил изключително лабилен. Той страдаше от драстични промени в настроението.

— Абсурд.

Лорънс Читик отново се приближи до бюрото си, извади няколко листа от папката и й ги даде.

— Това са оплаквания от негови колеги. Има дори предположения, че Макс е бил наркоман.

— Я си го начукай!

Полковник Читик не беше подготвен за това, но бързо се овладя и рече:

— Мисля, че разговорът приключи.

— Наркоман, а? Разбира се, никога няма да разберем дали е било така, след като сте изгорили тялото му!