Разкриване

— О, Господи! — простена Или и се огледа нервно. Адамовата му ябълка подскочи. — Нямам… нямам какво да кажа

— Просто искам да поговорим — повтори Сандърс.

— Не тук — отсече Или.

— Да отидем тогава в заседателната зала — предложи Сандърс.

Двамата тръгнаха към малката зала в дъното на коридора, но там се провеждаше някакво съвещание. Сандърс предложи да идат в бюфета в ъгъла до счетоводството, ала събеседникът му се опасяваше, че там няма да могат да говорят на спокойствие. С всяка изминала минута ставаше все по-нервен.

— Наистина нямам какво да ви кажа — непрекъснато мърмореше Или. — Няма нищо, наистина нищо.

Сандърс знаеше, че трябва веднага да намери тихо местенце, иначе Или ше се уплаши и ще избяга. Накрая отидоха в мъжката тоалетна — облицована с бели плочки, светеща от чистота. Или се облегна на една от мивките.

— Не зная защо държите да разговаряме. Нямам какво да ви кажа.

— В Кюпъртино шефка ви е била Мередит.

— И сте напуснали преди две години.

— Да.

— Защо?

— Вие как мислите? — внезапно избухна Или. Гласът му отекна сред фаянса. — Нали знаете защо, за Бога! Всички знаят. Тя ме побърка.

— Какво се случи? — попита Сандърс.

— Какво се случи ли? — Или поклати глава при спомена. — Всеки ден, всеки божи ден. „Робърт, ще останеш ли след работа, трябва да прегледаме някои неща.“ След известно време почнах да си търся извинения. Тогава тя подхвана друга песен: „Робърт, не съм убедена, че си всеотдаен към фирмата.“ В оценката за работата ми пускаше разни бележчици. Съвсем леки отрицателни коментари. Нищо, което да ми даде основание да се оплача Но те се трупаха. „Робърт, мисля, че се нуждаеш от моята помощ. Защо не се видим след работа?“ „Робърт, защо не наминеш към къщи да поговорим? Струва ми се, че се налага.“ Аз… беше ужасно. Мм… човекът, с когото живеех, мм… Здраво загазих.

— Оплакахте ли се официално? Или се изсмя грубо.

— Шегувате ли се? Та тя е почти член на семейството на Гарвин.

— Значи се примирихте… Или сви рамене.

— Накрая човекът, с когото живеех, смени работата си. Дойде тук и аз помолих да ме преместят. Разбира се, исках да се махна. Всичко се обърка.

— Сега бихте ли свидетелствали против Мередит?

— В никакъв случай.

— Не разбирате ли, че тя се отървава всеки път, защото никой не желае да направи официално оплакване? — изуми се Сандърс.

Или се дръпна от мивката.

— И без това си имам достатъчно лични проблеми — каза той и тръгна към вратата, после спря и се обърна. — Да сме наясно: нямам какво да кажа за Мередит Джонсън. Ако някой ме пита, ще заявя, че служебните ни отношения винаги са били коректни. Освен това ще кажа, че никога не съм ви виждал.

— Мередит Джонсън ли? Разбира се, че я помня — каза Ричард Джаксън. — Беше ми началничка повече от година.

Сандърс беше в кабинета на Джаксън на втория етаж на сградата Алдъс, в южната част на площад Пайъниър. Джаксън беше красив мъж около трийсетте, с непринудените обноски на бивш спортист. Работеше като директор по маркетинга на „Алдъс“. Уютният му кабинет бе отрупан с кутии за графични програми: „Интелидроу“, „Фрийхенд“, „Сюпърпейнт“ и „Пейджмейкър“.

— Красива и очарователна жена — продължи Джаксън. — Много интелигентна. Беше удоволствие да се работи с нея.

— Защо тогава напуснахте? — попита Сандърс.

— Предложиха ми сегашната длъжност, затова. Изобщо не съжалявам. Прекрасна работа. Прекрасна фирма. Натрупах голям опит тук.

— Това ли беше единствената причина за напускането ви?

Джаксън се изсмя.

— Питате ме дали Мередит Човекоядката ми е скочила? Все едно да ме питате дали папата е католик, или богат ли е Бил Гейтс. Разбира се, че ми скочи.

— Това имаше ли нещо общо с напускането ви?

— А, не — отвърна Джаксън. — Мередит сваляше когото й падне. В това отношение много държи на равноправието. Преследваше всички. Когато започнах работа в Кюпъртино, завираше в миша дупка онова малко педерастче. Направо тероризираше горкото момче. То беше едно такова дребничко, слабо и нервно. Боже, как го караше да трепери.

— А вие?

Джаксън сви рамене.

— Бях ерген, тъкмо започвах кариерата си. Тя беше красива. Нямах нищо против.

— Нямахте ли някакви проблеми?

— Никога. Мередит беше страхотна. Е, разбира се, показваше си рогата. Но никой не е идеален. Беше много интелигентна, много красива. Винаги се обличаше великолепно. Освен това ме харесваше и ме водеше навсякъде. Срещах се с хора, установих контакти. Беше чудесно.

— Значи не виждахте нищо нередно?

— Ни най-малко — каза Джаксън. — От време на време започваше да командари. Беше досадно. Срещах се с някои други жени, но за нея винаги трябваше да бъда на разположение. Дори в последната минута. Понякога се дразнех. В такива случаи започваш да изпитваш чувството, че не си господар на самия себе си. Понякога избухваше. Чудо голямо! Правиш каквото трябва, и толкоз. Сега, само на трийсет, аз вече съм заместник-директор. Справям се добре. Чудесна фирма. Чудесен град. Чудесно бъдеще. И всичко дължа на нея. Тя е страхотна.

— По време на връзката вие сте били служител във фирмата, нали? — попита Сандърс.

— Да, разбира се.