Разкриване

— Къде е Фернандес?

— Има среща с Блакбърн.

— Какво? Синди кимна.

— В малката заседателна зала. Говорят от петнайсетина минути.

— О, Боже!

Сандърс се изправи и се запъти по коридора. Видя, че Фернандес и Блакбърн са седнали в заседателната зала. Адвокатката пишеше нещо в бележника си с почтително сведена глава Блакбърн гладеше с длани реверите си и гледаше нагоре, докато говореше. Сякаш й диктуваше.

Забеляза го и му махна. Сандърс влезе в залата.

— Том — усмихна му се Блакбърн, — тъкмо се канех да дойда при теб. Имам добри новини: според мен успяхме да решим проблема. Наистина. Веднъж завинаги.

— Аха — каза Сандърс.

Изобщо не му вярваше. Обърна се към Фернандес. Тя бавно вдигна очи от бележника. Изглеждаше замаяна.

— И на мен така ми се струва.

Блакбърн се изправи и застана течно срещу Сандърс.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен, Том. Двамата с Боб работихме цял следобед. Най-накрая той се съгласи да погледне фактите в очите. Истината е, че фирмата е изправена пред проблем, Том. Дължим ти голяма благодарност, че го постави на вниманието ни. Така не може да продължава. Боб знае как да постъпи. И ще го направи.

Сандърс само го гледаше втренчено. Не вярваше на ушите си. Там обаче седеше и Фернандес, която кимаше и се усмихваше.

Блакбърн оправи вратовръзката си.

— Но както веднъж е казал Франк Лойд Райт: „Бог е в подробностите.“ Наш разбираш, Том, имаме за момента малко затруднение със сливането. Искаме утре да ни помогнеш да информираме шефа на „Конли“ Мардън. Но след това… хм, с теб са се отнесли много лошо, Том. Фирмата се е отнесла лошо. Ние признаваме, че имаме задължение към теб, което ще уредим по възможно най-добрия начин.

Все още невярващ, Сандърс проговори дрезгаво:

— За какво по-точно говорим?

Гласът на Блакбърн прозвуча успокояващо.

— Сега. Том, всичко зависи от теб — каза той. — Съобщих на Луиз условията на евентуалното споразумение и всички възможности, с които сме съгласни. Двамата можете да ги обсъдите и да ни се обадите. Разбира се, ще подпишем всички необходими временни документи. В замяна молим само да дойдеш на утрешното съвещание и да ни помогнеш при сливането. Справедливо ли ти се вижда?

Блакбърн протегна ръка, която увисна във въздуха.

Сандърс гледаше втренчено.

— От дън душа съжалявам за случилото се, Том.

Сандърс пое ръката му.

— Благодаря ти. Том — каза Блакбърн. — Благодаря ти за търпението, благодаря ти от името на фирмата. Сега седни с Луиз да поговорите и ни кажете какво сте решили.

Той излезе от залата и внимателно затвори вратата зад себе си.

Сандърс се обърна към адвокатката.

— Какво, по дяволите, става тук? Фернандес въздъхна дълбоко.

— Нарича се капитулация. Пълна и безусловна капитулация. „Диджи Ком“ току-що се предаде.

Сандърс гледаше как Блакбърн се отдалечава по коридора. Изпълваха го противоречиви чувства. Изведнъж му бяха казали, че всичко е свършило, и то без бой. Без проливане на кръв.

Както гледаше Блакбърн, внезапно в спомените му нахлу кръвта по мивката в банята на стария му апартамент. Сега си спомни откъде се е взела. Част от хронологията се подреди.

Блакбърн живееше в апартамента му по време на развода си. Беше изнервен и прекаляваше с пиенето. Един ден се поряза толкова лошо при бръснене, че изплеска цялата мивка с кръв. После Мередит видя петната по фаянса и по хавлиените кърпи и каза: „Да не би някой от вас да е чукал неразположена мадама?“ Мередит открай време си беше безцеремонна. Обичаше да стряска хората, да ги шокира.

Или пък онзи съботен следобед, когато тя се разхождаше из апартамента само по бели чорапи, жартиери и сутиен, докато Блакбърн гледаше телевизия.

— Защо го правиш? — попита я Сандърс.

— Просто искам да го развеселя — отговори Мередит и се просна на леглото. — Защо ти сега не ме развеселиш? — каза тя, сви колене и разтвори…

— Том? Слушаш ли ме? — говореше му Фернандес. — Хей, Том! Къде си?

— Тук съм — отвърна Сандърс.

Но той все още гледаше Блакбърн и мислеше за него. Спомни си още една случка, след няколко години. Сандърс вече ходеше със Сюзан и веднъж отидоха на вечеря тримата с Блакбърн. Докато Сюзан беше в тоалетната, Блакбърн каза:

— Страхотна е. Красива е и е чудесна.

— Но?

— Но… — сви рамене Блакбърн. — Адвокатка е.

— Никога нямай доверие на адвокат — изсмя се Блакбърн. Типичният му печален, мъдър смях.

Никога нямай доверие на адвокат.

Застанал в заседателната зала на „Диджи Ком“, Сандърс гледаше как Блакбърн завива зад ъгъла После се обърна към Фернандес.

— Всъщност нямаха избор — обясняваше тя. — В крайна сметка позицията им стана незащитима. Фактите са против Джонсън. Записът е опасен — не искат да бъде изслушан и се боят, че ще се разчуе. Имат проблем с предишни прояви на сексуален тормоз от страна на Джонсън. Тя го прави не за пръв път и те го знаят. Сега никой от мъжете не се съгласи да говори, но в бъдеще някой може да склони и това също им е известно. И отгоре на всичко главният им юрисконсулт разкрива фирмена информация пред журналистка.

— Какво? — извика Сандърс. Адвокатката кимна