Разкриване

Сандърс не разбра кой знае колко. Пак се вгледа в масите, надникна в приборите за изпитания. Всичко изглеждаше съвсем обичайно с изключение на комплекта свредели върху масата и няколкото бели кръгли пластини в найлонови опаковки — приличаха на фотографски филтри. Имаше също полароидни снимки на устройствата на различни етапи от разглобяването — екипът документираше работата си. Три снимки бяха отделени и подредени една след друга, като че имаха някакво значение, което убягваше на Сандърс. На тях се виждаха само чипове върху зелена електронна платка.

Погледна самите устройства, като внимаваше да не размести нещо. После се обърна към все още неразопакованите бройки. При по-обстоен преглед се виждаше, че найлоновата опаковка на четири от тях е пробита на съвсем малки дупчици.

До тях лежеше спринцовка и отворена тетрадка с колонка цифри:

ЧЕО

7

11 (повторно 11)

5 2

В долния край на страницата някой бе надраскал: „По дяволите, ще ти избоде очите!“ За Сандърс обаче съвсем не беше очевидно. Реши, че е най-добре довечера да се обади на Дон Чери и да го помоли за обяснение. Междувременно взе едно от неразопакованите устройства за съвещанието на следващия ден.

Излезе от залата за диагностика, нарамил нагледните материали и поставките, които се блъскаха в краката му. Запъти се надолу към заседателната зала на партера, където имаше отделно помещение за съхраняване „а предварително подготвените нагледни материали. Можеше да ги заключи там.

Във фоайето мина покрай гишето за информация, където се бе разположил чернокож пазач: гледаше бейзболен мач но телевизията и кимна на Сандърс. Той тръгна към дъното на коридора, като се движеше безшумно по меките килими. На етажа беше тъмно, но в заседателната зала светеше. Светлините се виждаха иззад ъгъла.

Когато наближи, Сандърс чу гласа на Мередит Джонсън.

— И после?

Отговори й неясен мъжки глас. Сандърс спря.

Застана в тъмния коридор и се ослуша. От мястото си не виждаше залата.

След миг мълчание Джонсън каза:

— Добре, значи Марк ще говори за проектантската работа.

— Да, тя ще е включена в неговото изказване — поясни мъжът.

— Хубаво — съгласи се Джонсън. — Тогава какво…

Сандърс не чу останалото. Бавно и тихо започна да се приближава по килима. Надникна предпазливо зад ъгъла. Все още не виждаше самата заседателна зала, но пред нея в коридора имаше голяма хромова скулптура във формата на самолетно витло. В огледалната й повърхност видя отражението на Мередит, която се разхождаше из залата. Мъжът с нея беше Блакбърн.

— А ако Сандърс не го направи? — попита Джонсън.

— Ще го направи — увери я Блакбърн.

— Сигурен ли си, че няма… той… — Останалото се изгуби.

— Не… не подозира

Сандърс затаи дъх. Мередит се разхождаше нагоре-надолу. Отразеният й образ се размазваше и кривеше.

— Кога той ще… мога да твърдя, че това е… не е ли… искаш да кажеш?

— Точно така — потвърди Блакбърн.

— Ами ако той…

Блакбърн сложи ръка на рамото й.

— Да, ти трябва да…

— Значи… искаш от мен…

Блакбърн тихо каза нещо в отговор, от което Сандърс различи единствено: «Трябва да го унищожим.»

— Можем ли да го направим…

— Разбира се… разчитаме на теб…

Рязко иззвъня телефон. И Мередит, и Блакбърн посегнаха към джобовете си за клетъчните апарати. Търсеха Мередит.

Двамата се запътиха към изхода. Приближаваха до Сандърс.

Той се огледа в паника и забеляза вдясно мъжката тоалетна. Мушна се зад вратата, когато те излязоха от заседателната зала и тръгнаха по коридора.

— Не се тревожи, Мередит — каза Блакбърн. — Всичко ще се оправи.

— Не се тревожа — отвърна тя.

— Трябва да мине гладко, без вживяване — продължи Блакбърн. — Няма причина да се вдига шум. В крайна сметка фактите са на твоя страна. Той очевидно е неподготвен.

— Нали още няма достъп до базата данни? — попита Мередит.

— Не. Системата е заключена.

— Няма как да проникне и в системата на «Конли-Уайт», нали?

Блакбърн се засмя.

— Не, ако ще зад врата да си стъпи, Мередит.

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора Сандърс напрегнато се ослушваше, докато чу щракането на затваряща се врата. Тогава излезе от тоалетната в коридора.

Там нямаше никого. Сандърс се загледа в далечния край.

В джоба му телефонът иззвъня така рязко, че го сепна.

— Сандърс.

— Слушай — каза Фернандес. — Изпратих проекта за договор в кабинета на Блакбърн, но ми го върнаха с някои допълнения, за които не съм сигурна. Хайде да се видим, за да ги обсъдим.

— След един час — отговори Сандърс.

— Защо не сега?

— Трябва първо да свърша нещо — каза той.

— А, Томас. — Макс Дорфман отвори вратата на хотелската си стая и веднага дръпна инвалидната количка назад към телевизора. — Най-накрая реши да дойдеш.

— Значи си чул?

— Какво да съм чул? — каза Дорфман. — Аз съм само един старец. Никой вече не ми обръща внимание. Забравен съм от всички, включително и от теб.

Той изключи телевизора и се ухили.

— Какво си чул? — попита Сандърс.

— О, само откъслечни неща. Слухове, празни приказки. Защо ти самият не ми кажеш?

— Загазил съм, Макс.

— Разбира се, че си загазил — изсумтя Дорфман. — От цяла седмица е така. Чак сега ли забеляза?

— Те искат да ме изиграят.

— Кои са те?