Разкриване

— Блакбърн и Мередит.

— Глупости!

— Истина ти казвам.

— Вярваш ли, че Блакбърн може да те изиграе? Филип Блакбърн е безгръбначен глупак. Безпринципен е и няма капка ум в главата. Още преди години казвах на Гарвин да го изгони. Блакбърн е неспособен да мисли самостоятелно.

— Тогава Мередит.

— Аха. Мередит. Да. Голяма красавица! Страхотни гърди!

— Макс, моля те.

— И ти някога си бил на същото мнение.

— Беше много отдавна — каза Сандърс. Дорфман се усмихна.

— Променил“ ли са се времената? — попита той с неприкрита ирония.

— Какво означава това?

— Изглеждаш ми блед, Том.

— Нищо не разбирам. Уплашен съм.

— О, уплашен си. Голям човек като теб да се плаши от една красива жена с красиви гърди.

— Макс…

— Естествено, имаш право да бъдеш уплашен. Толкова ужасно е постъпвала с теб. Изиграла те е, водела те е за носа, злоупотребявала е с теб, нали?

— Да — потвърди Сандърс.

— Ти си жертва на нея и на Гарвин.

— Да.

— Тогава защо ми спомена за цветето, а? Сандърс се намръщи. За миг не разбра какво казва Дорфман. Старецът винаги беше много загадъчен и обичаше да…

— Цветето — раздразнено повтори Дорфман, почуквайки с кокалчетата на пръстите по облегалката на инвалидната количка. — Цветето от витража на твоя апартамент. Говорихме за него оня ден. Да не би да си забравил?

Наистина беше забравил. После си припомни цветето — витража, който преди няколко дни неочаквано бе нахлул в спомените му.

— Прав си. Бях забравил.

— Забравил бил — саркастично подметна Дорфман. — Да не искаш да ти повярвам?

— Макс, наистина, аз…

— Невъзможен си — сопна му се старецът. — Не мога да повярвам, че поведението ти е толкова прозрачно. Не си забравил, Томас. Просто си предпочел да не се изправяш очи в очи с него.

— С какво?

Сандърс видя в мислите си цветето от витража — ярко оранжево, виолетово и пурпурно. Цветето от вратата на апартамента. В началото на седмицата мислеше за него постоянно, почти маниакално, а ето че днес…

— Не понасям такива ребуси — отсече Дорфман. — Разбира се, че помниш всичко. Но си решил твърдо да не мислиш за него.

Сандърс объркан поклати глава

— Томас. Ти ми разказа всичко преди десет години — махна с ръка Дорфман. — Довери ми се. Говореше несвързано. Тогава беше много разстроен. За теб нямаше по-важно нещо в живота И казваш, че всичко е забравено? — Той поклати глава. — Разправяше ми, че си пътувал с Гарвин до Япония и Корея. А тя те чакала в апартамента да се върнеш. В еротично облекло или нещо подобно. Може би в еротична поза. Казваше ми, че понякога на връщане си я виждал първо през витража. Нали така разказваше, Томас? Или не съм те разбрал?

Не го беше разбрал.

Изведнъж всичко се проясни в мислите на Сандърс като голяма и ярка картина пред очите му. Той видя всичко, сякаш отново го преживяваше: стълбите към апартамента на втория етаж и звуците, които долетяха до него в ранния следобед — отначало не можа да ги различи, после осъзна какво чува, стигна до площадката, погледна през витража и видя…

— Един ден се върнах по-рано — каза Сандърс.

— Точно така. Върнал си се неочаквано.

Стъклото с жълти, оранжеви и виолетови мотиви. И през него голият й гръб, който се вдигаше и спускаше. Тя беше в дневната на канапето и се движеше нагоре и надолу.

— Какво направи — попита Дорфман, — когато я видя?

— Натиснах звънеца.

— Правилно. Много възпитано от твоя страна. Примирено и учтиво. Натиснал си звънеца

Сандърс си припомни как Мередит се обърна и погледна към вратата. Разрешените й коси бяха паднали през лицето. Тя отметна кичурите над очите. Изражението й се промени, щом го зърна. Очите й се разшириха.

— И после какво? Какво направи? — не спираше Дорфман.

— Тръгнах си — каза Сандърс. — Върнах се в… Отидох в гаража и изкарах колата. Покарах известно време. Няколко часа. Може би по-дълго. Прибрах се по тъмно.

— Бил си разстроен, естествено.

Той пак се изкачи по стълбите и погледна през витража. Дневната беше празна. Отключи вратата и влезе в стаята. На дивана стоеше купа с пуканки. Покривката беше смачкана. Телевизорът бе пуснат без звук. Сандърс извърна поглед от дивана и се запъти към спалнята, викаше Мередит по име. Завари я да прибира багажа си в отворения върху кревата куфар.

— Какво правиш?

— Отивам си — каза тя и се обърна с лице към него. Тялото й бе сковано, напрегнато. — Нали точно това искаш да направя?

— Не знам — отвърна той.

Тогава тя избухна в сълзи. Хълцаше, търсеше кърпичка, шумно и непохватно духаше носа си като дете. Бе толкова разстроена, че Сандърс протегна ръце, а тя се сгуши в прегръдката му, започна да се извинява, да повтаря през сълзи едно и също. От време на време го поглеждаше. Докосваше го по лицето.

После, кой знае как…

Дорфман се изкиска.

— Направо върху куфара, така ли? Сдобрихте се направо върху куфара, върху прибраните й дрехи.

— Да — спомни си Сандърс.

— Възбудила те е. Пожелал си я отново. Развълнувала те е. Предизвикала те е. Поискал си да я притежаваш.

— Да…

— Любовта е прекрасна — въздъхна Дорфман пак саркастично. — Толкова чиста, толкова невинна. После отново се събрахте, нали?

— Да. За известно време. Но не се получи.