Разплата

— Остави ли нещо в хотела? — попита я Смит, докато двамата бързаха към ъгъла на паркинга.

— Пристигнах тук с един сак… Оставих го във фоайето още когато пристигнах от летището.

— Има ли нещо ценно в него?

— Папката с досието на сержант Дън. Предполагах, че ще поискаш да му хвърлиш един поглед.

Без да забавя крачки, Смит измъкна клетъчния телефон от сакото си и нареди на Крис Абът да донесат въпросния сак на паркинга, и то незабавно. Щом стигна до шевролета, той отвори на Рейчъл предната дясна врата, после се настани зад волана и се обърна към нея.

— Защо вярваш, че Ъндъруд е още жива?

— Защото ако куриерът знаеше къде я бе скрила Моли, той отдавна щеше да е приключил с Коупланд и сега нямаше по всяка вероятност да пътува към убежището на Бети Ъндъруд. Стивън Коупланд се криеше тук от три денонощия и през цялото това време е играл ролята на примамка за него.

— Излиза, че доскоро куриерът не е знаел къде се е намирал Коупланд…

Рейчъл погледна отражението си в прозореца. Навън автомобилите — осветени от оранжевите отблясъци на примигващите полицейски прожектори — приличаха на гигантски насекоми.

— Куриерът не е разполагал с друг начин да се добере до скривалището на Коупланд, освен да ме проследи. Не, това е глупаво. Той е пристигнал тук преди мен. Защото предварително е знаел за къде съм потеглила.

От тази мисъл сърцето й замря. Всяка жена усеща, когато върви по улицата, дали я оглеждат или не. Няма значение по каква причина. Обикновено това усещане трае само няколко секунди. Нима куриерът отдавна се навърта около нея? Тя никога не бе подозирала, че е бил наблизо, никога не бе усещала присъствието му.

Сега Смит я питаше за същото — дали някога е долавяла, че е обект на наблюдение, дали е зървала, макар и само за миг, как нечие лице се извръща подозрително бързо, срещайки погледа й. Рейчъл трябваше да се пребори със страха, преди да му отговори, че не помни такъв епизод.

— Нали и ти си вършил същото, и то през цялото време? — попита тя и го погледна в очите. — Нали и ти си следил всяка моя крачка? Ето как се озова тук, в Атланта.

Смит не й отговори, а тя не се реши да настоява повече. Поне засега.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да допуснем, че е решил първо да се справи с Коупланд — въздъхна той.

— Което означава, че ако куриерът е изтръгнал от него това, което го е интересувало, сега той лети към Аризона, докато ние тук умуваме какво да предприемем.

Горчивината, скрита в думите й, разколеба Смит. Той неведнъж беше виждал как по-силни от нея мъже прибягваха от отчаяние към крайности, което неминуемо ги проваляше. На Рейчъл Колинс й стигаше ужасната гледка на изпечения, обезобразен труп на Коупланд. Имаше опасност да стане подвластна на жаждата за отмъщение, а това щеше да застраши живота й още при първата рискова ситуация.

— Все пак можем да сторим нещо за нея, въпреки че сме чак в Атланта — промърмори Смит. — Какъв е адресът на госпожица Ъндъруд?

Рейчъл не можа да се сдържи и вдигна очи към лицето му.

— Зная само номера на някаква пощенска кутия. Предполагам, че Бети Ъндъруд е обяснила на Моли къде точно е къщата й, когато са кацнали във Финикс. Не е изключено и Коупланд да е знаел този адрес.

— Защо?

— Защото той и Ъндъруд бяха заедно още от самото начало. Имаха връзка…

— Искаш да кажеш, че са били любовници — равнодушно добави Смит.

Рейчъл кимна.

— По-късно ще ми разкажеш за това — добави Смит. — Обади ли се на Бети Ъндъруд? От телефонната компания ще открият къде се намира този телефонен пост. Останалото остави на мен.

— Още сега трябва да се обадим на Бети — каза му Рейчъл, — но не бива ти да разговаряш с нея. Искам само да чуя гласът й. Поне ще бъдем уверени, че е жива.

Смит поклати глава.

— Така само ще я изплашим. Точно сега не мога да измисля как да я предупредим, без да я хвърлим в паника. Разбираш ли в каква безизходица се намираме? След по-малко от час всички телевизионни мрежи ще излъчат най-подробни репортажи за ужасната смърт на Коупланд. Но може и да имаме късмет… Ако Ъндъруд не притежава сателитна антена или не е абонирана за някоя от кабелните телевизионни мрежи.

Рейчъл го изгледа в упор.

— Искам да се уверя, че тя е невредима. Моля те…

Смит още се колебаеше, но накрая отстъпи:

— Окей. Дай ми номера на телефона й.

Рейчъл го гледаше замислено, докато той набираше цифрите. Логан Смит дръпна апарата леко настрани от ухото си, за да може Рейчъл също да чува позвъняванията. След шестото позвъняване Рейчъл затвори очи и отчаяно поклати глава.

— Това още нищо не означава. Може би не притежава телефонен секретар. Освен това там сега е късно следобед. Може да е излязла някъде. Или пък да е решила да вечеря навън.

Тя се опитваше да прогони кошмарните видения, които неспирно пропълзяваха в съзнанието й.

— Някой идва — предупреди го тя.

Смит погледна в огледалото за обратно виждане.

— Това е един от хората на Абът. Ще му помогнеш ли?

Тя изскочи от колата и се затича към агента, който държеше сака й в ръка.

— Благодаря. Аз ще го взема.