Разплата

— Затова да махнем кичура над челото, да се постараем да отстраним всичко от образа му, което го представя като служител от агенция за доставки по домовете. Не вярвам в действителност да изглежда толкова запуснат.

Смит се обърна и се загледа в басейна.

— С това трябва ти да се заемеш — рече той и отново заговори по телефона: — Крис, чуваш ли ме? Разполагаме с вероятното описание на убиеца, съставено по свидетелско показание. Изпратено е от Балтимор. Събери хората си, за да го покажат на персонала на хотела. Започни с хората пред главния вход. Може някой да го е видял да влиза или да излиза от хотела. Ще разпитаме останалите, когато пристигне подкреплението. Готов ли си да записваш? Заподозреният е мъж, бял, около тридесет и пет до четиридесетгодишен, метър и осемдесет, тегло от осемдесет до осемдесет и осем килограма, очи кафяви, коса също кафява. Спретнат на вид, добре облечен. Не ме питай как е напуснал хотела. Очевидно не е рискувал да обикаля наоколо, за да хване първото такси, изпречило се пред очите му. Ако попаднем на следа, изпрати някой от помощниците си да провери квитанциите за престой по паркингите. Така ще научим номерата на всички таксита, които са потеглили преди двадесет или по-добре преди двадесет и пет минути.

Рейчъл чу последните заповеди на Смит, но не откъсна поглед от чистача, който се бе отпуснал на един от шезлонгите зад басейна. Занесе му чиста кърпа от купчината на масата до вратата и бутилка минерална вода от хладилника в ъгъла. След малко към тях се присъедини и мъжът от охраната.

— Как ти е името?

Мъжът от охраната се настани на седалката на спортния уред и вдигна очи към Смит.

— Хоган. Боби Рей Хоган.

— Всички изживяхме трудни минути, Боби Рей, но въпреки това искам да ми помогнеш.

Рейчъл бе удивена. Как ловко само Логан Смит бе сменил темпото на разговор, за да бъде в тон с настроението на Хоган! Тя знаеше, че Смит не беше южняк, но едва сега научи, че когато се налагаше, можеше чудесно да имитира южняшки говор.

— Колко бяхте на смяна, Боби Рей?

— Шестима.

— И ти вдигна телефона, нали? Във фоайето ли беше тогава?

— Не, сър. Бях в помещението за охраната на хотела, точно зад гишето на администратора. Там е нашият диспечерски пулт с мониторите, свързани с камерите. Довършвах вечерята си, оставаше ми да си изпия кафето. Изведнъж светнаха аварийните лампи и аз веднага зарязах вечерята.

— Видя ли нещо необичайно, когато излезе оттам? Някой забързан посетител? Или някой изнервен тип?

— Не, сър. Но тогава по радиоканала на охраната някой закрещя като полудял. — Боби Рей посочи с кимване към чистача. — Той викаше, че с един от гостите се е случило нещо ужасно, че всичко наоколо било в кръв… — Той погледна към сауната отвъд басейна и потръпна.

— Но когато ме намери долу във фоайето, ти ми съобщи, че името на жертвата било Банистър. Откъде знаеше името му?

Боби Рей Хоган отново погледна към чистача.

— Той ми го каза… макар че бърбореше толкова несвързано, че едва го разбирах. — После посочи към списъка на гостите, окачен на стената над масата с кърпите. — Сигурно го е прочел в списъка.

— Познаваше ли жертвата, Боби Рей?

Хоган поклати глава.

— Не, за мен Банистър беше само едно от многото имена в списъка на гостите.

— Никога ли не си разговарял с него? Не ти ли е създавал някакви проблеми, не е ли имал специални изисквания?

— Не, сър.

— Никой ли не е разговарял с него? Или някой да го е търсил?

— Чух някакви слухове, че Уенди Прайс, онази дама от агенцията за недвижими имоти, веднъж или може би два пъти излизала някъде с него. Но къде са ходили… това не зная.

Рейчъл забеляза недоверието, изписано по лицето на Смит. Защо, по дяволите, Коупланд е напускал хотела? Какво е могло да го съблазни да се отдалечава от убежището си? Но ако това се е случило, защо му е трябвало на убиеца да го причака в хотела? Защо е решил да го убие вътре в сградата, след като е имал много повече възможности навън? Нали в околностите на предградието Бъкхед имаше толкова усамотени и мрачни местности…

Рейчъл чу настойчиво потропване на вратата. Смит потупа Боб Рей Хоган по рамото и тръгна към вратата.

— Почакай ме тук. След малко при теб ще дойде един от моите хора.

Рейчъл последва Смит. Той отключи вратата и през нея се шмугна някакъв непознат, озъртащ се предпазливо. Приличаше на счетоводител. Рейчъл помисли, че е управителят на хотела, но се оказа, че е сгрешила.

— Успяхте ли да откриете някаква следа с помощта на описанието, което ви предоставих? — попита той.

— Засега няма с какво да се похвалим. И може би никога няма да можем. Долу е истински цирк. Надали някой си спомня как е изглеждала родната му майка, да не говорим за някакъв непознат. Но за медиите позна — пристигнаха много по-рано от полицията.

— А ти как се разбра с местните полицаи? Колегите от Атланта не обичали някой да се прави на по-умен от тях. Особено когато външни хора си пъхат носовете в тяхната територия.

— Момчетата от отдел „Убийства“ са много разбрани. Ще се сработим с тях.