Разплата

— Не се ли досещаш? — Тя млъкна за миг, почувствала се виновна, че си бе позволила да го упрекне. — Ами ако куриерът е имал още една задача… Щом Бети е знаела къде е скрита онази папка, това означава, че и Коупланд го е знаел. Тогава…

— … тогава и куриерът знае къде се намира тя.

— Но той ще ни изпревари и ще я прибере под носа ни! — нетърпеливо извика Рейчъл. — Не ти ли е ясно? Тази папка е последната улика срещу Естърхаус. Ако куриерът я унищожи…

Разбира се, че му беше ясно. Рейчъл осъзна това, след като се успокои и се замисли. В поведението на Смит бе настъпила едва доловима промяна. Тя обаче не остана скрита за Рейчъл с нейния изострен усет за надвисваща опасност. Може би само за част от секундата той й бе позволил да надзърне зад непроницаемото му изражение и да долови най-съкровените му чувства, където навярно не допускаше никого.

Едва сега Рейчъл проумя, че Логан Смит знае не само това, за което се бе досетила, но и още много други тайни, за които тя самата дори и не подозира. Нищо чудно да очаква тя да стигне именно до тази мисъл — куриерът може да ги изпревари и да сложи ръка на папката, заради която загинаха толкова много невинни хора. А сега само чака да разбере какъв план ще му предложи тя.

— Мога да се свържа с полицията в Балтимор — промърмори Смит. — Само за тридесет минути техният отряд за бързо реагиране ще направи засадата. Лошото е, че днес е неделя. Канцелариите са празни. Шансовете са по-големи, когато помещенията и коридорите са пълни с хора. Тогава полицейският отряд може да остане незабелязан. По-добре ти да се заемеш с това, Рейчъл.

Тя усети как ръцете й изстинаха. Пластмасовата чашка се изхлузи от вкочанените й пръсти и се изтърколи върху мокета. Смит се настани на съседното място, свали сакото си и я наметна с него. Рейчъл се сви и потръпна. Дори не помисли да се отдръпне, когато ръцете му я притиснаха към себе си. Ръката му остана върху раменете й. Младата жена се заслуша в силните, ритмични удари на сърцето му. Нещо забуча в ушите й, но тя не можа да осъзнае, че това е от силния прилив на кръв в главата й.

Рейчъл разбра, че няма право да настоява Логан да повика на помощ специалния отряд. Това си беше тяхна работа, на тримата. И точно те тримата трябваше да си я свършат докрай — тя, Смит и убиеца на Моли, на когото — според предвиждането на Смит — му оставаше да грабне и да достави още една пратка. Последната.

Смит предварително се бе погрижил да прехвърлят колата му от базата на ВВС „Андрюс“ до охраняемия паркинг на летището „Балтимор Вашингтон Интернешънъл“. Уговорката беше да скрият ключовете за колата в ауспуха. Рейчъл радостно кимна, когато надникна в багажника — именно за такъв арсенал преди всяка акция бе мечтала откакто бе постъпила във Форт Белвоар.

Той измъкна от багажника две противокуршумни жилетки „Кевлар“.

— Първо облечи това. А после ще избереш останалите дрехи по твой вкус.

Рейчъл се сгуши на задната седалка и смъкна полото си. Закопча жилетката направо върху сутиена си и отново облече полото. За съжаление, то се оказа по-късо от нея.

Смит я чакаше до багажника, с издути като на бодигард гърди. Рейчъл набързо огледа още веднъж багажника и избра един деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“. Напъха в джобовете на якето си още три допълнителни пълнителя, а около талията си опаса колан с гранати със сълзотворен газ. Смит я огледа внимателно, но й спести забележките. Самият той предпочете любимия си „Мозберг“ и се запаси с достатъчно пълнители. Не забрави и двата чифта гранати.

В неделя сутрин движението по улиците е много по-натоварено, така че те успяха доста бързо да излязат на широката и права Паркуей. Заобиколиха централната зона на града, после поеха по Магистрала I-95, накрая се прехвърлиха на Маккомас и продължиха направо към „Нортуест Харбър“.

Рейчъл погледна през прозореца. Сега, на дневна светлина пейзажът й се видя съвсем различен, дори делнично скучен. Пристанищните складове, плътно наблъскани един до друг, този път й се сториха като изтощени след десетия рунд боксьори, подпиращи се един на друг. Рампите бяха опустели, а високите метални врати — до една, плътно залостени. Внушителни камиони, наблъскани догоре с отпадъци, бяха паркирани до редицата от торби на зелени и оранжеви ивици. Сметта от тях, която не бяха успели да натоварят на камионите, беше оставена за смяната в понеделник. Вятърът, по-силен в тесните прорези между неподвижните туловища на камионите, неуморно развяваше по-дребните отпадъци.

Смит рязко намали скоростта, защото неравен паваж замени асфалта. Рейчъл политна, но веднага се изправи и спусна десния прозорец, за да огледа внимателно всеки камион и всяка товарна рампа. Ако някъде се мернеше дори една човешка сянка, това щеше да бъде за нея сигнал, че някой е решил да ги причака. Слънцето обаче си правеше шеги с нея, защото осветените участъци се редуваха много бързо със сенките и тя трябваше напрегнато да се взира.

— Ето, там е — промърмори Смит.